— Приятели ли сте?
— Не много близки — отвърна Куин. — Запознахме се преди няколко месеца. Господин Рей ми каза, че е в отпуска.
Конгресменът впери поглед в него със замръзнала усмивка.
— Да. Е, жалко, че я изпуснахте — рече накрая. — А сега, ако ме извините, трябва да се добера до Капитолия.
— Разбира се — отвърна Куин. Конгресменът премълчаваше нещо, но моментът не беше подходящ да го притиска. — Благодаря, че отделихте време да говорите с мен.
— Удоволствието е изцяло мое.
Отново се ръкуваха и Гереро излезе.
— Изкарахте късмет — каза Рей.
— Защо?
— Ако бяхте дошли следващата седмица, нямаше да го срещнете.
Куин вдигна въпросително вежди.
Рей се усмихна.
— Заминава в чужбина заедно с още няколко членове на Комисията по разузнаване.
— Наистина ли? Къде?
— В Сингапур.
— Нещо интересно ли?
— Събиране на факти — отвърна Рей. — Във връзка със сигурността на страните от Тихоокеанския кръг. В наше време не можеш да си позволиш да останеш неинформиран.
— Това е едно от основните правила в живота ми — отбеляза Куин.
10.
Куин излезе от сградата „Лонгуърт“ и слезе по стъпалата до тротоара. Тръгна на запад по Алеята и извади телефона си.
— Искам още една услуга — каза той, когато от другата страна отговориха.
— Разбира се. — В гласа на Питър се долавяше алчност. Явно беше, че ще използва и това при преговорите за бъдещи поръчки.
— Искам да се срещна с един човек, но без той да разбере.
— Случайна среща ли имаш предвид?
Куин замълча. За миг му се стори, че някой го наблюдава. Спря и небрежно погледна назад.
— Да — каза в телефона. — Колкото повече хора има наоколо, толкова по-добре.
Няколко души вървяха по тротоарите от двете страни на Индипендънс авеню, но никой не му обръщаше внимание. Куин закрачи отново.
— Не си се захванал с някоя глупост, нали? Като някой удар? — попита Питър.
— Удар ли? — изненада се Куин.
— Виж, не сме работили заедно повече от половин година, бог знае с какво се занимаваш сега. А аз не мога да се замесвам в неща от този род. Не и тук.
— Това не е по моята част, Питър. Нищо не се е променило — отвърна Куин. — Просто искам да говоря с него.
— Имам ли честната ти дума?
— Никога не съм те лъгал.
— Но си спестявал информация.
— Прав си — каза Куин. — Спестявал съм.
Последва кратко мълчание.
— Добре. Ще видя какво мога да направя — рече Питър. — За кого става дума?
— За конгресмен Джеймс Гереро от Тексас.
— Кандидатът за президент ли?
— Значи го познаваш.
— Знам кой е. — Отново пауза. — Ще видя какво мога да направя.
Куин смяташе, че ако успее да свари конгресмена на някое място, откъдето той да не може да се измъкне така бързо, вероятно ще има шанс да разбере дали кандидатът за президент наистина знае повече.
— Благодаря — каза той.
След това отново набра номера на Орландо. Беше изненадан, че не отговори на обаждането му. В края на краищата тя първа се беше опитала да се свърже с него. От предишното му позвъняване бяха минали повече от двадесет и четири часа. Можеше поне да му пусне текстово съобщение. Подобно поведение не беше в неин стил.
Четири позвънявания, последвани от:
— Моля, оставете съобщение след сигнала.
Същият записан глас като предишния път.
— Орландо, аз съм — каза Куин. — Какво става? Къде си? Обади ми се. Няма значение в колко часа.
Прекъсна връзката и задържа телефона в ръка, като се вглеждаше в дисплея. Мислеше си — надяваше се — че просто е закъсняла да вдигне и вече набира номера му.
Но телефонът остана безмълвен.
Докато го прибираше в джоба си, отново изпита усещането, че го наблюдават. Огледа се. Този път хората по тротоарите бяха повече. Явно някои от държавните служители си бяха тръгнали по-рано от работа.
Огледа бавно двете страни на улицата, като спираше поглед на всяко лице. Въпреки това едва не я пропусна. Стоеше на отсрещния тротоар, подпряна на едно от дърветата пред музея „Хиршхорн“.
Докато пресичаше улицата, Куин очакваше, че тя ще побегне. Жената обаче остана на мястото си, без да сваля поглед от него.
— Здрасти, Таша — каза той, когато стигна до нея.