Тя се наежи.
— Значи си ме видял?
Куин само я изгледа.
— Вече бях там, когато ти дойде — каза тя. — Просто не знаех как да вляза. Не си падам по взломовете.
— Тогава защо отиде там?
— Заради Джени. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве. Скри лице в длани и пое дълбоко дъх.
— Защото въпросната Джени ти е приятелка от колежа? — попита Куин.
— Не — рече тя. — Много повече. Джени е една от най-добрите ми приятелки.
— Сериозно? Колко мило — отбеляза той с равен тон. — Това обаче не обяснява защо ме следиш.
— Казах ти, не те следя — настоя тя. — Не разбираш ли? Двамата правим едно и също нещо. Опитваме се да намерим Джени.
— Така ли мислиш?
— Права съм, нали?
— Защо ме следиш?
— Не схващаш ли? Където и да отидеш, мястото е свързано по един или друг начин с Джени. И тъй като и аз я търся, отивам на същите места.
Куин се разсмя.
— Това е един от най-удобните отговори, които съм чувал някога.
Бузите й започнаха да почервеняват и тя извика гневно:
— И какво, мамка му? Най-логично ми се видя да говоря с някой колега на Джени. За съжаление, когато отидох в сградата на конгресмена, не ме пуснаха без уговорена среща. Мъчех се да измисля какво да правя, когато най-неочаквано се появи ти.
Куин отстъпи крачка назад и се приготви да си тръгва. Тази работа започваше да го дразни.
— Видя ли те отново, няма да е толкова приятно — предупреди я той. — Разбра ли ме?
— Моля те. — Тя пристъпи към него. — Аз… нямам към кого да се обърна. Никой друг не може да ми помогне. — Млъкна за момент и пое нервно дъх. — Опитах се да открия приятеля й, но и той е изчезнал.
Куин спря и се обърна към нея.
— Може би са се запилели заедно някъде, без да кажат на никого.
— Зная, че не е така. Джени и Стивън никога не биха го сторили.
Стивън. Стивън Марков.
Куин пое дълбоко дъх.
— Ако наистина си приятелка на Джени, съветвам те да се откажеш.
— Какво?
— Видя какво направиха с къщата й в Хюстън и какво се е случило с апартамента й. Онези хора не се шегуват. Паднеш ли им, ще те убият. Върви си. Не можеш да направиш нищо за нея.
Тя се усмихна.
— Значи наистина се опитваш да я намериш. Ако беше от тях, нямаше да ме предупреждаваш.
— Мисли каквото си искаш, но се разкарай оттук — повтори той. — Иначе само ще се набуташ между шамарите.
— Не мога просто да си ида — рече тя. — Джени ме помоли да й помогна.
Куин впери поглед в нея.
— Какво искаш да кажеш?
Тя го погледна, беше сериозна.
— Обади ми се преди три седмици. Каза, че имала неприятности и трябвало да напусне града.
— За пръв път го споменаваш — рече той. — Каза ми само, че е изчезнала внезапно.
— Не знаех дали мога да ти се доверя.
— А сега можеш, така ли? — повдигна невярващо вежди Куин. — Та ти дори не знаеш кой съм.
— Не съм сигурна дали да ти имам доверие, но не зная какво друго да направя. — Тя сведе поглед за момент, после отново вдигна глава. — Когато ми се обади, я попитах дали мога да сторя нещо за нея. Отначало каза не, но после размисли и каза, че ще ми се обажда през ден, за да съм сигурна, че е добре.
— И какво стана?
— Спази обещанието си. Поне за известно време — отвърна Таша. — За последен път я чух преди шест дни.
— Трябваше ли да направиш нещо, ако не ти се обади? — все още скептично попита Куин.
— Каза да намеря Стивън. И да му кажа какво се е случило. — Замълча за момент. — Но той също е изчезнал.
— И сега се опитваш сама да разбереш къде е — попита Куин.
— Какво друго ми остава?
Куин се загледа във водопада. Истината ли му казваше, или го пращаше за зелен хайвер? Беше научен да очаква най-лошото, така че нямаше как да й повярва тутакси. Но ако лъжеше, значи играеше великолепно.
— Как се свързвахте? Джени даде ли ти някакъв телефонен номер? — попита той, мъчеше се да намери дупки в историята й.
— Не. Винаги тя ми се обаждаше.
— Номерът й не се ли изписваше?
Таша поклати глава.
— Не. Беше скрит.
Куин се намръщи и изпъшка:
— Чудесно.
— Чудесно? Какво е чудесно?
Наведе се към нея, лицата им се озоваха на петнайсетина сантиметра едно от друго.