— Чудесно, приключихме. И този път не те съветвам, а ти го казвам. Върви си.
Независимо дали казваше истината, ясно беше, че ще продължи да му се пречка. А той нямаше нужда от подобни усложнения.
— Само ако ми кажеш, че се опитваш да помогнеш на Джени. И че ще я намериш — настоя тя.
Куин знаеше, че трябва да си тръгне, без да казва нищо повече. Но тогава тя щеше да продължи да бъде проблем.
Извади телефона и батерията от джоба си и й ги подаде.
— Ще я намеря — рече той. — И да не съм те видял повече.
— Довечера има прием. В осем. Откриване на галерия в Джорджтаун.
— Галерия? — повтори Куин. Питър се обади, докато той пътуваше с такси към хотела.
— Във Вашингтон всяко откриване на галерия е политическо събитие.
— Сигурен ли си, че ще бъде там?
— Записал се е.
— Всички се записват — отбеляза Куин.
— Така е — съгласи се Питър.
— Дай ми адреса. — Можеше да се окаже губене на време, но възможността не беше за изпускане.
— Ще трябва да влезеш в списъка — каза Питър.
— Сигурен съм, че можеш да го уредиш.
Куин почти чу усмивката му.
— Разбира се, че мога.
11.
Срещу подходяща сума всеки добър хотел може да ти осигури всичко, и то в последния момент. „Кристъл Сити Мариът“ не правеше изключение. След стоте долара бакшиш портиерът прие присърце поръчката на Куин.
В осем без четвърт Куин вече беше облечен с тъмносин костюм на „Брукс Брадърс“, бяла риза и вратовръзка, която беше достатъчно добра, за да покаже, че може би разполага с пари, но не така крещяща, че да го откроява в тълпата. Като цяло приличаше на консервативен, преуспял и самоуверен мъж. Щеше да се смеси дори с политиците и вътрешните хора.
Беше поръчал на портиера да му намери кола за вечерта, а не такси. Трябваше да бъде независим. Не беше сигурен дали ще успее да разговаря с конгресмена в галерията или ще му се наложи да го проследи след това — разбира се, при условие че Гереро изобщо се появи на откриването.
Насочи лексуса на север по същия път, по който беше пътувал с такси до Джорджтаун предишната вечер. Отново беше въоръжен — пистолетът, който беше оставил в стаята през деня, сега бе скрит на сигурно място под седалката до него.
Видя галерията на половин пряка северно от М стрийт, към източния край на Джорджтаун и на по-малко от километър от опустошения апартамент на Джени.
Пред входа стояха повече от десетина души, които разговаряха и пушеха. Някои дори държаха чаши с вино. Няколко коли бяха спрели до тротоара и чакаха да бъдат паркирани от облечените в сини униформи прислужници.
Той спря зад един кадилак последен модел, оттук ясно виждаше главния вход. Непосредствено след него се извисяваше познатата арка на детектора за метал. Пистолетът щеше да остане в колата.
— Добър вечер, сър — каза едно от момчетата и отвори вратата на колата. Подаде билет на Куин, който му отстъпи мястото зад волана.
Фасадата на галерията бе остъклена и светлината отвътре се изливаше към тротоара. Подобно на повечето постройки в Джорджтаун, останалата част от сградата бе от същите тухли като тези по тротоара.
Над прозорците имаше табела: „Галерия Делъни“. А отдолу с по-малки букви пишеше: „Изящни изкуства“.
На вратата стоеше млада жена, облечена в бяло. Несполучлив избор. Кожата й бе почти толкова бледа, колкото и роклята. За сметка на това косата й беше черна, почти синя. Боя, без съмнение. Държеше папка, а на малката масичка до нея имаше купчина картички.
— Мога ли да видя поканата ви?
— Казаха ми, че името ми е в списъка — отвърна той.
Тя кимна, без да се усмихва. Куин предположи, че това е част от играта й.
— Вашето име?
— Ричард Дрейк.
Жената започна да проверява списъка, докато пръстът й стигна почти до края на листа.
— Да. Разбира се. Господин Дрейк. — Вдигна глава, физиономията й си оставаше все така неутрална. — Приятно прекарване.
Куин влезе в галерията и мина през детектора за метал. Зад устройството стоеше усмихнат едър мъж с тъмносин костюм. Охрана, разбира се, но приличаше по-скоро на дегизирано ченге под наем, отколкото на сериозен бияч.
Вътре вече се беше събрала тълпа. Още не беше претъпкано, но определено беше шумно. Повечето мъже бяха облечени като него — с консервативни скъпи костюми, а жените като цяло бяха предпочели стандартните черни вечерни рокли. Тук-там се забелязваше нещо цветно, но не твърде дръзко или разголено. В края на краищата това не беше Холивуд.