Куин се огледа за конгресмена, но освен ако не се намираше в някое друго помещение, явно още не беше пристигнал.
Недалеч от входа имаше маса с ордьоври и празни винени чаши. Зад масата стояха двама мъже, облечени в бяло като момичето на вратата. Суетяха се до бутилки „Ръдърфорд Хил“ и пълнеха чашите на гостите.
— Желаете ли питие? — попита един от мъжете.
— Да, моля — отвърна Куин.
— Каберне совиньон или шардоне?
— Шардоне. Благодаря.
След като получи чашата си, Куин се обърна и отново огледа помещението. Този път игнорира хората и се съсредоточи върху разположението.
Галерията се състоеше от основна зала с едно или две по-малки помещения в дъното. Може би бяха офиси или тоалетни.
Самата зала беше голяма, около двадесет на десет метра. Беше превърната почти в лабиринт от платна, висящи на окачени за тавана жици. Дори картините до стените висяха по същия начин.
Резултатът бе интересен. Създаваше илюзията за простор и ограничено пространство едновременно.
По-внимателното вглеждане в картините показваше, че темата не свършва с декора на галерията. Образите бяха сурови — сиви, черни и бели линии и ивици оформяха сгради, улици и къщи. Имаше и хора в същите тонове, които се губеха на заден фон като призраци. Но на всяко платно имаше някакъв цвят. Ярък, жив цвят. Детска топка на червени, жълти и розови петна, изоставена на пуст тротоар. Яркосиньо яке, окачено на врата. Хвърчило на пейка в парка, съчетаващо сякаш цялата цветова гама.
Във всяка творба имаше тъга. Дълбока, тъга и самота. Куин с изненада откри, че картините го привличат. Трудно се откъсна от тях, за да продължи огледа си.
Тръгна към дъното на залата. На всеки няколко крачки спираше и се преструваше, че разглежда поредната творба. Забеляза втора маса за напитки и ордьоври, разположена между двете врати.
Приближи се до едната врата и откри, че тя не води към помещение, а към коридор. В дъното му се виждаше метална врата. Беше отворена, а до нея забеляза детектор на метал и човек от охраната. Този обаче не се усмихваше. Изглеждаше отегчен. Отвън Куин различи няколко души, които пушеха и разговаряха. В средата на коридора трима се бяха наредили на опашка до врата с надпис „Тоалетна“.
Отиде до следващата врата. Тя водеше към друго помещение, много по-малко от основната зала. Надникна. Вътре имаше още картини, но не така големи като тези отпред. Няколко посетители ги разглеждаха, а други стояха в средата на стаята и разговаряха.
Куин се обърна и видя, че тълпата в залата се е увеличила. Дори му се стори, че разпознава някои лица. Бяха все хора, които бе виждал по телевизията или във вестниците — други законотворци, един-двама репортери от национални медии.
Гереро обаче го нямаше.
Погледна си часовника — 21:05. Част от задълженията на политика, особено ако има големи амбиции, бе да се смесва с хората. А умният политик би дошъл точно когато тълпата е най-многобройна. Така че Гереро трябваше да се появи всеки момент.
Тъкмо се канеше да си вземе ордьовър, когато вниманието му бе привлечено от жената, появила се на входа.
— Мътните да те вземат — изруга той под нос.
Таша.
Изобщо не го беше послушала. Явно беше разбрала, че конгресменът ще идва тук, и смяташе да се опита да разговаря с него. Вече се превръщаше в повече от проблем — ставаше опасна. Куин реши да я изчака да влезе по-навътре в залата, преди да предприеме нещо.
Забеляза, че изглежда по-уверена, отколкото при предишните им срещи. Сякаш си беше заповядала да се владее, за да не отстъпи, когато дойде моментът да се изправи пред конгресмена. Куин бе виждал и други хора да се държат по този начин в подобни ситуации.
Докато си проправяше път през гостите, Таша оглеждаше помещението. Добре се преструваше, че проявява интерес към изложбата, но не пропускаше нито един от хората около нея. Когато погледът й се насочи към мястото на Куин, той направи крачка вляво и се скри зад една картина.
След няколко секунди Таша спря пред масата до коридора. Докато тя чакаше чашата си вино, Куин застана зад нея.
— Май е по-добре да не избързваш с това — каза й той.
Таша се обърна. Беше я виждал уплашена, нервна, дори самоуверена, но за пръв път я виждаше изненадана.
— Какво правиш тук? — успя да попита тя.
— Ела — каза той. Хвана я за ръката и я дръпна към коридора.