Конгресменът се смееше на нещо, след малко завъртя глава, оглеждайки тълпата. Забеляза Куин и го погледна въпросително.
— Май сме се срещали наскоро — каза Гереро.
— Днес следобед в офиса ви.
— Разбира се. Вие сте репортерът. Господин Дрейк, нали така?
— Точно така. Ричард Дрейк.
— От… Денвър.
— Отново сте прав.
— Изненадан съм да ви видя тук — рече Гереро.
Куин сви рамене.
— Един приятел ми препоръча да дойда. Имаше покана, но е зает, а аз имам свободна вечер.
— Приятелят ви има право. Марта е невероятен художник.
Куин беше видял името на един надпис до входа. Марта Хармън. Изложбата беше нейна.
Жената на Гереро погледна покрай съпруга си към Куин.
— Здравейте. Господин Дрейк, нали? Аз съм Джоди.
Тя стисна ръката му бързо и твърдо, а усмивката й бе пресилена.
— Съпругата ми — представи я Гереро.
— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо… — Куин направи пауза. — Гереро или Гудман?
— Явно някой си е подготвил домашното — отбеляза тя. — Правилно ли чух, Джеймс? Вие сте репортер?
— Да, но пиша само очерци за известни хора.
— Значи не раздухвате скандали, а? — И отново пусна фалшивата усмивка.
— Не. Оставям ги на другите.
Тя се разсмя любезно, докато го измерваше с поглед.
— В официални ситуации съм госпожа Гереро. Но можете да ме наричате Джоди. Използвам името „Гудман“ в работата.
— Приятно ми е, Джоди — каза Куин.
— Харесва ли ви изложбата? — попита тя.
— Творбите наистина са уникални. — Куин погледна една от картините. — Много са тъжни, не намирате ли?
— Тъжни? — обади се конгресменът. — Тук не съм съгласен с вас. Мисля, че във всяка картина има надежда.
— Не — възрази Джоди. — Господин Дрейк има право.
— Изгубена или почти изгубена надежда — добави Куин.
Джоди наклони глава и се усмихна, този път усмивката й не бе пластмасова, а издаваше интерес.
— Как мислите? — попита я Куин.
— Още се опитвам да реша — отвърна тя. — Но съм впечатлена. Определено разбирате от изкуство.
— Разбирам по малко от всичко — рече Куин. — Човек никога не знае какво може да му бъде от полза.
— Много разумен подход към живота — отбеляза Гереро. — В моята работа нещата стоят горе-долу по същия начин.
Жена му погледна през залата.
— Не бих отказала чаша вино.
— Ще те придружа — каза съпругът й и се обърна към Куин. — Господин Дрейк, ако ни извините.
Понечи да се обърне, но Куин побърза да каже:
— Всъщност така и така сме тук, исках да поговорим по още един въпрос.
Гереро и жена му го погледнаха.
— Само някои уточнения за статията. Няма да ви отнема повече от минута.
Гереро някак успя да съчетае въздишката с дружелюбната усмивка.
— Най-добре да си уговорим среща. Елате утре в офиса ми.
— За съжаление утре трябва да съм в Ню Йорк — каза Куин.
— Е, тогава може би следващата седмица.
— Следващата седмица сме извън града — обади се Джоди.
— Права си. Забравих — съгласи се конгресменът, макар да личеше, че е раздразнен, че го е споменала.
Жена му се усмихна.
— Ще ида да си взема питие, а вие си поговорете.
— Няма да ви отнема много време — повтори Куин.
— Добре — отстъпи Гереро. — Но ако продължи повече от няколко минути, ще трябва да го отложим за по-нататък. Не съм дошъл за интервюта, а за да подкрепя Марта и изкуството й.
— Разбирам — рече Куин. — Няма да ви задържам.
Без да се уговарят, двамата се отдалечиха от средата на залата и си намериха по-спокойно местенце в дъното. Куин застана така, че да държи под око човека при главния вход. Телохранителят ги наблюдаваше, но не изглеждаше разтревожен.
— И тъй, какъв е въпросът ви? — попита Гереро.
— За Дженифър Фуентес.
— Фуентес? — изненада се Гереро. — Какво за нея?
— Опитвам се да я намеря и мисля, че можете да ми помогнете.
Бодигардът при входа се беше обърнал и разговаряше с двама новопристигнали, които не приличаха на ценители на изявените изкуства. Разговорът изглеждаше по-скоро делови. Може би му бяха колеги?
— Тя е в отпуск.
— Къде е отишла?