— Това не е ваша работа, господин Дрейк.
— Всъщност е — рече Куин. — Искам от вас да… — Млъкна.
Двамата новодошли се бяха обърнали и оглеждаха помещението. Куин замръзна. Беше ги виждал и преди.
В Хюстън. Във волвото, което го преследваше.
„Ако са от охраната на конгресмена, това означава…“
— Какво искате от мен? — попита Гереро.
— Да ми кажете къде се намира.
Гереро повдигна брадичка и почти успя да го изгледа отгоре.
— Мисля, че приключихме.
— Не. Не сме.
Куин постави ръка върху неговата, за да му попречи да си тръгне. Премести се наляво, така че конгресменът да го скрие от охранителите.
— Изобщо не ви пука за нея, нали? — рече Куин. — Знаете, че апартаментът й е унищожен. Знаете, че същото е станало с дома й в Хюстън, прав ли съм?
— Кой сте вие? — попита Гереро. — Не сте репортер.
— Къде е тя? Какво сте й сторили?
— Нищо не съм… — Гереро се овладя. — Не ми харесват инсинуациите ви. Пуснете ме, господин Дрейк. Веднага!
Куин се наведе към него.
— Ще бъда съвсем ясен — тихо каза той. — Мисля, че знаете къде е тя. Мисля, че сте свързан с изчезването й. И ако се окажа прав, ще се върна. А това няма да ви хареса, обещавам ви.
— Заплашвате ли ме?
— Не — отвърна Куин. — Аз не заплашвам.
Конгресменът отново се опита да се освободи и Куин не му попречи. Едва ли щеше да изкопчи друго от него. Беше научил достатъчно, за да знае, че нещата са сериозни и че Гереро има пръст в това.
Докато конгресменът се отдалечаваше, охранителите му тръгнаха към него. Куин се опита да се смеси с тълпата, но не беше достатъчно бърз. Един от мъжете от Хюстън го забеляза и каза нещо на партньора си.
Двамата моментално си запробиваха път през тълпата.
Куин тръгна към задния изход. Точно преди да изчезне в коридора, погледна през рамо. Преследвачите му бяха по-близо, но тълпата ги забавяше. Куин предположи, че има най-много тридесет секунди преднина.
Не беше направил и две крачки в коридора, когато се затича.
— Махайте се! — извика на две жени, които стояха до входа на тоалетната.
Те се долепиха до стената точно на време.
Щом приближи изхода, мъжът при детектора се изпречи пред него. Вероятно беше решил, че Куин е откраднал нещо или пък че това е шансът му да стане герой. Каквито и да бяха мислите му, те бързо се изпариха, защото Куин се стовари отгоре му и го събори с трясък върху детектора.
Двамата мъже до самия изход възкликнаха изненадано, когато Куин излетя навън.
Таша се бе преместила в другия край на алеята, беше сама. Куин се втурна към нея, сграбчи я за ръка и я задърпа наляво.
— Какво има? — попита тя.
— Да изчезваме!
— Какво се случи?
— Не е време за разговори. Бягай!
Изглеждаше объркана, но свали обувките с високите токчета и затича боса до него.
Тичаха към улицата. Почти я бяха стигнали, когато Куин чу още викове зад тях. Погледна и видя каквото очакваше. Двамата охранители. Те като че ли се поколебаха за момент. Явно бяха изненадани, че бегълците са двама.
— Надясно — каза Куин, когато излязоха на улицата.
Затичаха се по тротоара.
— Кои са тези? — попита Таша.
— Двама от охраната на конгресмена — отвърна той. — Бяха и в Хюстън. При къщата.
— Какво? — изненада се тя.
Куин се провря между две паркирани коли и тичешком пресече улицата. Таша го следваше по петите. На кръстовището завиха наляво по друга улица.
Все още имаха около тридесет секунди преднина. Най-много четиридесет.
— Пресечи улицата — каза й той. — Скрий се зад онези коли. Ще им отвлека вниманието.
— Ами ако те хванат?
— Няма. След като се махнат, иди на М стрийт. Ще се срещнем там.
Тя не изглеждаше особено убедена, но се подчини.
Останал сам, Куин започна да тича тежко, така че стъпките му да отекват добре. В същото време оглеждаше улицата пред себе си и търсеше къде да се скрие. Няколко секунди по-късно забеляза подходящо място — още една тясна алея. Този път отляво.
Поколеба се точно колкото първият от преследвачите да го види. След това продължи по нея.
Алеята се оказа без изход. Единственото й предназначение като че ли бе да осигури достъп до няколкото частни гаража отдясно. Повечето бяха затворени, другите празни, но криенето в някой от тях беше равносилно на самоубийство. Хората на Гереро щяха да го очистят за нула време. Лявата страна на алеята предлагаше още по-малко възможности. Там се издигаше триметрова тухлена стена.