Куин прецени възможностите си за секунда и се спря на единствената осъществима. Гаражът в края опираше в ъгъла на сградата, с която свършваше алеята. Вратата му беше отворена.
Куин се втурна натам, хвана се за вратата и се изкачи по стената, като използва като стълба оформилото се V между двете сгради.
Набра се на покрива и отново чу преследвачите си — приближаваха алеята. Забърза по полегатия покрив и се прехвърли през ръба му секунди преди мъжете да се появят. Гравитацията го задърпа надолу към малкия заден двор на къщата зад него, но той се задържа, като се мъчеше да не издава нито звук.
— Къде изчезна, мамка му? — чу се глас от алеята.
— Няма го вътре — обади се друг.
— Провери затворените.
Куин чу дрънчене на метал и проскърцване на дърво.
— Всичките са с катинари — каза вторият глас.
— Сигурно е прескочил стената.
Куин чу плясък на длани върху тухлите, последван от изпъшкване и напрегнат глас:
— Оттатък има друга алея. Трябва да е някъде там.
— Хайде. По-бързо ще стане, ако заобиколим.
Куин чу как стъпките им се отдалечават по алеята.
Нямаше време за губене, затова се прехвърли през покрива и се спусна пред гаражите.
Две минути по-късно отново беше на М стрийт. Таша стоеше сред група хора пред входа на някакъв бар.
„Добре — помисли си той. — Започва да се учи.“
Тя го видя и на лицето й се изписа облекчение.
— Добре ли си? — попита.
— Идеално.
— Къде са онези?
— Още ме търсят.
Каза й да го изчака, докато се върне при галерията да вземе колата си. Двайсетачката размърда момчето и Куин успя да се измъкне, без никой да го забележи.
— Успя ли да разговаряш с конгресмена? — попита Таша, докато излизаха от Джорджтаун.
— Да — отвърна той.
— И?
— И той нямаше много за казване.
— Трябва все пак да е казал нещо.
— Каза само, че Джени е в отпуска — отвърна Куин. Той обаче мислеше повече за онова, което конгресменът не беше казал. — Не разполагах с много време преди нашите приятели да ме видят.
Таша замълча, после рече:
— Онези мъже… Как мислиш, какво щяха да направят, ако ни бяха хванали?
— Щяха да ни повозят. Да ни зададат някои въпроси — отвърна Куин. — И после да ни убият.
Този път Таша съвсем се смълча.
13.
Таша каза на Куин, че е отседнала в малък мотел във Вирджиния, на двайсетина минути път от столицата. Планът му бе да я остави там. По-нататъшните й действия си бяха неин проблем. Той лично смяташе да се върне в Лос Анджелис и да използва други методи, за да разбере къде е изчезнала Джени. Имаше обаче един човек, с когото искаше да поговори, преди да замине.
На половината път до мотела на Таша Куин извади телефона си и се обади на Нейт.
— Искам да ми намериш един адрес.
— Дадено. Име?
— Дерек Блекмор.
— Нещо друго няма ли да ми дадеш?
— Би трябвало да е в района на Вашингтон. Или поне за последно беше там.
— Добре. Ще видя какво мога да направя.
— Нейт, няма да го намериш в нито един указател.
— Не съм и очаквал.
— Искам да ми изпратиш адреса до половин час.
— Разбира се, че искаш — отвърна Нейт.
Таша му показваше пътя до мотела. Когато го наближиха, Куин видя, че е от онези стари сгради от седемдесетте. Грозно място с четиридесет стаи в една-единствена двуетажна сграда. Казваше се „Ламбърт Мотор Хотел“ и колкото и да е странно, изглеждаше доста оживен. Повечето от местата за паркиране бяха заети.
— Аз съм на първия етаж — каза тя. — Стая осемнадесет, в дъното.
Куин отби в паркинга и бавно продължи към края на сградата.
— Можеш да ме оставиш и ту…
Куин я погледна. Тя се взираше покрай него към сградата, изглеждаше объркана и уплашена. Куин се обърна да проследи погледа й.
Стая 18 зееше отворена.
Таша понечи да отвори вратата на колата.
— Не — спря я Куин. — Сниши се.
— Какво?
— Скрий се. Да не те видят.
Таша се сниши на седалката, а той мина покрай стаята, направи обратен завой и пое обратно към улицата. На половин пряка по-надолу спря колата до тротоара и изключи двигателя.