Няколко секунди Блекмор не каза нищо.
— Въоръжен си.
— Да.
— Остави го на земята.
Куин протегна ръце пред себе си, после бавно посегна с дясната към кръста си. Извади пистолета, постави го на верандата и го плъзна леко към вратата. После се изправи.
След няколко секунди вратата се отвори. На прага стоеше дребен белокос мъж. Лицето му бе покрито с бръчки и тъмнокафяви петна. Носеше очила с метални рамки и дебели стъкла и беше облечен със сив анцуг на „Балтимор Ориолс“ и тъмносив клин. Най-важното от екипировката му обаче бе пистолетът „Смит и Уесън“ в дясната му ръка.
— Значи ти си чистачът — каза той. Гласът му бе изненадващо силен за такова тяло.
— А вие сте треньорът на шпиони — отвърна Куин.
— Това беше в друг живот. Какво искаш?
— Марков е мъртъв — каза Куин.
За няколко секунди помежду им се възцари мълчание. После Блекмор прекрачи прага с въздишка на примирение, взе пистолета от земята и направи знак на Куин да го последва в къщата.
— Разкажи ми.
Седнаха в дневната на Блекмор — Куин се настани на изтъркания диван, а Блекмор — на покрит с плат фотьойл срещу него. Пистолетът лежеше на масичката до стареца.
Помещението беше кошмар за интериорния дизайнер. Смесица от най-различни стилове, които не се погаждаха добре помежду си. Лоши мебели от седемдесетте до още по-лоши лампи от осемдесетте. Навсякъде имаше купчини списания, листи и книги. На масата за кафе стояха мръсни чинии, трупани с дни, ако не и със седмици.
Без да обръща внимание на обстановката, Куин разказа накратко на Блекмор за случилото се през последните няколко дни. Не спомена Таша, защото не искаше тя да се превръща в още по-голяма пречка. Не че не се доверяваше на Блекмор. Марков му бе имал доверие, а това беше достатъчно. Просто реши, че не е необходимо да разказва всичко.
— Мамка му — изруга Блекмор, когато Куин завърши. — Сигурен ли си, че е бил той?
— Сигурен съм — рече Куин.
— Направи ли ДНК проверка?
— Не. Разпознах го.
— Тези неща могат да се подправят, нали знаеш. Шибаняците имат начини да го правят. Каза, че трупът бил в лошо състояние. Това може само да ги улесни.
— Трупът беше неговият, сигурен съм — каза Куин. — Мъртъв е. Няма да се върне.
— Мамка му.
— Това, което ме тревожи в момента, е Джени. Нямам никакви доказателства, но предчувствието ми казва, че смъртта му е свързана със случилото се с нея.
— Разбира се, че е свързана.
Куин замълча за момент.
— Казахте го така, сякаш знаете нещо.
— Забрави. Няма значение, той е мъртъв.
— Ами Джени? Тя не е мъртва.
— Може и да е.
— Предпочитам да приема, че не е — каза Куин.
— Няма значение. Ти не е важна.
Куин реши да смени тактиката.
— Какво ще кажете да опитаме да разберем кой е убил Марков?
Блекмор се изсмя насмешливо.
— Наистина ли мислиш, че можеш да го направиш?
— Смятам да опитам.
— Но ти си просто чистач.
— А ти си просто един параноичен старец.
Блекмор впери поглед в него. После се надигна от фотьойла.
— Който и да е убил Марков, в крайна сметка ще получи онова, което иска. Винаги го получават — заключи той и тръгна към вратата. — Уморен съм. Време е да си вървиш.
Куин остана на дивана. Когато забеляза, че гостът му не го следва, старецът спря и се обърна.
— Късно е и не искам да говоря повече за това.
Куин не помръдна.
Блекмор направи няколко крачки обратно.
— Разкарай се от къщата ми.
— Казахте „разбира се, че са свързани“. Какво имахте предвид?
Старецът отново впи поглед в него, но Куин не трепна.
— По дяволите — изруга Блекмор. Върна се при фотьойла, но не седна. — Щом са успели да убият Марков, мислиш ли, че ще те оставят жив, след като разберат, че ги търсиш?
— Мисля, че ще стане ясно.
— Не бъди такъв глупак — каза Блекмор. — Откажи се.
— Виж какво — каза Куин, не можеше да сдържа гнева си повече. — Трябва да го направя. Нямам избор. Длъжник съм му.
— Длъжник? Имаш предвид на Марков? — Старецът едва не се разсмя. — Марков е мъртъв. Не му дължиш нищо.