15.
Заливът на Сан Франциско се издигаше от двете страни на самолета. За момент изглеждаше, че ще кацнат във водата. После изведнъж под тях се появи пистата.
След разговора с Нейт Куин забрави за планираното връщане в Лос Анджелис. Орландо беше изгубила леля си. Освен сина й Гарет леля й бе единственият близък, останал от семейството й. Куин трябваше да бъде до нея.
Чак когато излетяха, се сети, че трябва да направи още едно посещение, докато е в града. Хорхе Албина — кучият син, който го бе наел да се отърве от тялото на Марков — беше в Сан Франциско.
На летището Куин взе кола под наем и не след дълго двамата с Таша пътуваха на север към града.
— След като отседнем в хотела, ще е най-добре да си починеш — каза той.
— Да — отвърна тя. По гласа й личеше, че определено се нуждае от почивка.
Преди да напуснат Вашингтон, Куин беше резервирал две съседни стаи в „Мариът“ на Четвърта улица, като използва един от псевдонимите си. Беше отсядал и преди там и знаеше, че хотелът винаги е пълен с гости, участващи в конференции и срещи в намиращия се наблизо център „Москон“. Хотелът предлагаше идеалното съчетание от комфорт и пространство и можеше да им осигури всичко, от което имаха нужда. В това число и анонимност.
Когато спряха пред хотела, Куин каза на момчето да паркира колата наблизо, защото скоро ще му потрябва.
Таша го погледна въпросително.
— Трябва да свърша нещо — каза й той. Видя тревогата в очите й, усмихна се и сложи ръка на рамото й. — Всичко ще бъде наред. Никой не знае, че си тук.
— Не искам да оставам сама. Може би е по-добре да дойда с теб.
— Няма да бъдеш сама. В моята стая ще има човек.
Тя се отдръпна.
— Кой?
— Приятел.
Тя го изгледа, не изглеждаше доволна, но каза:
— Добре. Вярвам ти.
Влязоха и без да спират на рецепцията, тръгнаха направо към асансьорите. Едните отиваха само до горните етажи, другите — до средата на сградата.
Куин извади телефона си и натисна бутон за бързо набиране.
— Тук сме — каза той.
— Стаи двадесет и седем, четиридесет и шест и четиридесет и седем — каза Нейт.
Куин запозна Таша с Нейт и после й показа, че стаите им са свързани с междинна врата. Личеше, че тя не е много щастлива от ситуацията, но не каза нищо.
След като се увери, че е заспала, той затвори вратата между стаите, за да я остави насаме.
— Костюм?
— В гардероба — отвърна Нейт.
Там висеше калъф. Куин извади черния костюм и започна да се преоблича.
— Защита?
— По един за двама ни. Тук са — каза Нейт и кимна към куфарчето върху едното легло.
Куин знаеше, че вътре ще открие нов зиг зауер, беше оставил другия във Вашингтон, както и глок за чирака му.
— Искаш ли го? — попита Нейт.
Куин се замисли и поклати глава. Орландо сигурно нямаше да се смути, че е въоръжен, но му се виждаше нередно да отива на погребението на леля й с пистолет.
— Когато се върна. Засега няма да ми трябва.
— Гадно ми е, че не мога да дойда — каза Нейт.
Куин се усмихна криво.
— Ще те разбере.
— Ще й кажеш, че съжалявам, нали?
— Ще й кажа.
Настъпи мълчание, Куин продължи да се облича.
Докато той си слагаше вратовръзката, Нейт погледна към вратата на съседната стая.
— Ако приятелката ти се събуди?
— Намери й нещо за ядене. Остави я да гледа телевизия. Само не й позволявай да излиза.
Нейт кимна. Куин тръгна към изхода.
— И не забравяй да кажеш на Орландо — напомни му чиракът.
— Няма да забравя.
Лелята на Орландо Джеонг живееше в една от онези стари къщи, построени малко след прочутото земетресение от 1906 година. Двуетажна, с мазе. Но за разлика от повечето сгради в квартала, нейната не беше разделена на отделни апартаменти. Леля Джеонг някак бе устояла на подтика да осакати дома си за малко бързи пари.
Това бе второто идване на Куин тук за последните пет години. И двете му посещения не бяха свързани с радостни изживявания. Всъщност предишното сложи началото на четиригодишния период, през който двамата с Орландо изгубиха връзка.
Знаеше, че „изгубиха“ не е правилната дума. По-скоро „прекъснаха“. Той обаче предпочиташе „изгубиха“ — така болката ставаше по-поносима. Онзи път беше след поръчка, по която работеха с Дъри. Но вместо да върне Дъри жив при нея, Куин беше донесъл урна. И двамата мислеха, че прахта вътре е на приятеля им. Оказа се, че грешат, но това не промени факта, че онзи ден бе един от най-тежките за Куин. А най-вероятно и за Орландо.