В четири без петнадесет пристигна черна лимузина. От задната седалка слезе възрастна двойка. Куин предположи, че жената е най-малко на осемдесет, а мъжът беше с няколко години по-стар. След тях от колата слезе още един човек. Жена, много по-млада.
Беше облечена в консервативна, но стилна рокля до под коляното. Косата й бе прибрана назад, носеше прости слънчеви очила с телена рамка. Въпреки че беше на токчета, ръстът й бе не повече от метър петдесет и пет. За разлика от останалите, тя бе само наполовина корейка. Баща й беше наполовина тайландец, наполовина ирландец, което правеше дъщеря му Орландо истинска американка.
Докато вървеше към възрастната двойка, тя погледна към къщата. Видя Куин и спря. После сякаш изпита облекчение. Раменете й се отпуснаха, а устата й се изви в лека усмивка.
Куин стана от стълбите и тръгна към нея. В очите й имаше сълзи, когато се хвърли в обятията му. Възрастната двойка продължи към къщата, престориха се, че не забелязват този внезапен изблик.
Куин прегърна Орландо и я погали по рамото.
— Дойде — каза тя, без да вдига очи.
— Винаги изтъкваш очевидното — отвърна той.
Усети как тя се усмихна до гърдите му, после го сръга и се отдръпна.
— Съжалявам, че закъснях за погребението — каза той.
— Няма нищо. Получих съобщенията ти. Просто бях… прекалено заета.
Орландо погледна към входа на къщата. На прага стоеше жената, която беше пристигнала първа. Направи й знак да влиза.
— Ела — каза Орландо на Куин.
Жената каза нещо на корейски, докато влизаха. Орландо отговори и жената изгледа Куин, обърна се и се отдалечи.
— Това е снаха на леля Джей — каза Орландо. „Джей“ беше галеното име на леля Джеонг. — Май си мисли, че сега всичко това е нейно.
— Нейно ли е?
— Не — отвърна Орландо. — Мое е.
— Винаги би могла да й го дадеш.
— Как ли пък не.
Типично за къщите, строени след земетресението, домът на леля Джеонг бе много по-дълъг, отколкото широк — стаите се редяха по коридора. Точно до вратата имаше малка дневна, претъпкана със стари мебели. Стените бяха покрити с картини на Христос, пейзажи и снимки. Някои от гостите вече се бяха настанили на жълто-кафявото канапе и двата овехтели фотьойла.
Орландо поведе Куин по коридора в лявата страна на къщата. Подминаха стълбата за втория етаж, малка баня, спалня за гости и трапезария, за да стигнат до кухнята в дъното.
Именно тук се бяха събрали повечето гости. Над десет души се бяха натъпкали в тясното помещение. Разговаряха на корейски, но всички замлъкнаха, щом Орландо и Куин влязоха.
Орландо им каза нещо, като спомена името му — „Джонатан“. Един-двама от мъжете му кимнаха, а жените го изгледаха безизразно.
Орландо се обърна към него.
— И това са роднини на леля — прошепна тя. — Мислят те за белия ми приятел.
— А ако бях кореец?
— Щяха да ти предложат стол и да те тъпчат с храна.
Куин се усмихна. Всъщност самият той имаше роднини, които биха се отнесли с Орландо по същия начин.
Тя взе две пластмасови чашки от масата и му подаде едната.
— Вземи. Лимонада.
Постояха известно време в кухнята. Орландо разговаряше с един гост, после с друг, а Куин просто се опитваше да бъде грижовен приятел.
След около четиридесет и пет минути Орландо остави празната си чаша и каза:
— Мисля, че се нуждая от нещо по-силно. Идваш ли?
— Както кажеш — отвърна той.
Представата й за нещо по-силно се оказа двойно еспресо от щанда на „Старбъкс“ в супермаркета „Сейфуей“ на Маркет стрийт. Взеха кафетата и тя го поведе навън.
— Да се поразходим?
— Разбира се.
Закрачиха бавно на север.
— Как я караш? — попита Куин. Глупав въпрос, но не знаеше какво друго да каже.
— Добре, предполагам. — Орландо въздъхна и се опита да се усмихне. — Знаех, че леля е болна. Точно затова дойдох да я видя. Просто нямах представа колко близко е до края. — Вдигна чашата и отпи глътка. — Ако знаех, щях да взема и Гарет. Много искаше да го види.
— Оставила си Гарет у дома? — Момчето беше едва на шест.
Тя кимна.
— Господин Во и жена му го гледат. Добре е.
Господин Во работеше за Орландо в агенцията й в Хо Ши Мин. Беше добър човек и й помагаше всеотдайно.