Ако някоя поръчка изискваше повече персонал от тях тримата, Куин наемаше само онези, за които знаеше, че ще си свършат работата точно и могат да импровизират при нужда. Ако не успееше да събере необходимия екип, отказваше поръчката. Именно това бе причината да достигне нивото, на което се намираше — ниво, до което Дъри така и не беше успял да се добере. Клиентите му знаеха, че ще получат от него висококачествена услуга. Нямаше да има проблеми, случайно откриване на трупове или нежелателно внимание от страна на местните власти.
И когато се забъркваше каша като онази в Берлин миналата зима, а вероятно и като сегашната, той и основният му екип можеха да се справят с нея.
— Станала е — каза Нейт, когато Куин се върна в хотела. — Чух я под душа преди няколко минути.
Куин повдигна вежда.
— Хей — засегна се Нейт. — Не съм я проверявал. Просто чух водата, ясно?
— Щом казваш.
— Защо не идеш да провериш? — предложи му Нейт. — Сигурен съм, че не би имала нищо против.
— Какво означава това, по дяволите?
Нейт се усмихна и се тръшна на едното легло.
— Няма значение.
Куин си свали сакото и го закачи в гардероба. Нямаше време за глупостите на Нейт. Свали вратовръзката, обувките и панталоните си и се преоблече.
Нейт, който беше любител на стари предавания, гледаше телевизия. Повторение на „Досиетата Рокфорд“.
— Не се настанявай прекалено удобно — каза му Куин. — Скоро тръгваме.
— Как мина погребението? — попита Нейт.
— Закъснях.
— Тогава къде беше цял следобед?
Куин го погледна.
— Първо, не е твоя работа. И второ, казах, че съм закъснял за погребението, а не че не съм се видял с Орландо.
— Извинявай — рече Нейт. — Как е тя?
— Питай я сам. След малко имаме среща с нея.
Куин отиде до вратата между двете стаи. Почука, но не получи отговор. Отвори и надникна. Нямаше никого, но от банята се чуваше шум от течаща вода. Отиде и почука.
— Таша?
Водата спря.
— Кой е?
— Аз съм. Искам да поговорим, когато приключиш.
— Момент — каза тя.
Чу я да се движи, после вратата се открехна и тя подаде глава навън.
— Извинявай. Не те чух.
— Като приключиш, ела в стаята ни.
— Добре — каза Таша. — Какво става?
— Просто трябва да поговорим.
— Дай ми десет минути.
Куин кимна и се обърна.
— Джонатан?
Той спря и я погледна.
Тя се усмихна.
— Благодаря.
Епизодът на „Досиетата Рокфорд“ тъкмо свършваше.
— Надявам се, там където ни е срещата да се намира нещо за ядене — каза Нейт. Вдигна куфара на леглото и го отвори. Извади отвътре два пистолета. — Сега искаш ли го? — попита той и повдигна зиг зауера.
— Да.
Нейт извади заглушител и му го подаде заедно с оръжието.
— Резервни пълнители? — попита Куин.
— Успях да взема само един. — Нейт взе пълнителя и му го подхвърли.
Куин облече преправеното си яке и прибра пистолета. Извади компютъра и влезе в интернет. Секунди по-късно беше във форума на „Яхтклуб Сенди Сайд“. Намери съобщението от Джени с неговия отговор. Вече имаше друго съобщение.
Отвори го. Беше от Джени. Кодова дума — Лос Анджелис. Съобщението представляваше единадесет цифри, следвани от дата и час.
16:00 GMT събота.
Куин бързо пресметна часовата разлика между Гринуич и Западния бряг на Северна Америка — 9:00 сутринта. Утре. Единадесетте цифри трябваше да са телефонен номер. Записа всичко на бланка на хотела, сгъна листа и го прибра в джоба си.
Докато изключваше компютъра, в стаята влезе Таша. Беше облечена със същия клин и тениска, които бяха купили вечерта. Мократа й коса беше прибрана на опашка.
— Добре ли спа? — попита Нейт.
— Идеално — отвърна тя и погледна към Куин. — За какво искаше да говорим?
— Уредих къде да отседнеш — каза Куин.
Орландо бе използвала връзките си да намери място, където Таша да се скрие. Намираше се в планините по пътя към езерото Тахо на изток. Никой не би и помислил да търси там.
— Какво? — изненадано попита Таша.
— Там няма да те намерят. Ще бъдеш в безопасност. — Куин отвори гардероба. Извади карта, ключ и талона за колата от вътрешния джоб на официалното сако.
— Мислех, че ще остана… с теб. Да ти помогна да намериш Джени.