Куин отиде до нея.
— Колата е долу — каза той и й подаде нещата. — Маршрутът е отбелязан на картата. Няма да имаш никакви проблеми. Мястото е сигурно. Къщата е заредена с храна. Няма да е нужно да излизаш. Ще бъдеш сама.
Тя сбърчи чело и впери поглед в него, сякаш не го разбираше съвсем.
— Защо не мога да остана?
— Невъзможно е.
Таша го погледна, после погледна Нейт, вратата и пак Куин. Изглеждаше почти в паника.
— Оставам — заяви тя. — Имате нужда от мен.
— Само ще се пречкаш и някой ще си изпати.
— Няма!
— Това не са преговори — каза Куин. — Заминаваш. Ако трябва, лично ще те закараме.
Тя го изгледа умоляващо, но когато той не каза нищо, отчаянието на лицето й започна да изчезва.
— Колко… колко време да остана там?
— Най-добре около две седмици. Дотогава всичко би трябвало да е наред.
— Две седмици? — Тя отново направи мъченическа физиономия, но знаеше, че е изгубила битката.
— Видя на какво са способни онези хора.
Тя заби поглед в пода. Куин я остави да приеме новата ситуация.
— Да вървим — каза той накрая.
— Ами Джени? — попита тя, явно се мъчеше да спечели време.
— Ще я намеря. — Куин замълча, после добави: — Вече се свързах с нея.
Таша се ококори.
— Разговаряхте ли? Знаеш ли къде е?
— Вече не е нужно да се тревожиш за нея. Иди да се скриеш. Скоро всичко ще свърши.
— Но… аз…
— Нямаш избор — отсече Куин. — Взимай си чантата и да вървим.
Тя се поколеба, сякаш искаше да направи поне още един опит, но отиде в стаята си.
Нейт беше мълчал през целия разговор, без да откъсва поглед от повторението на „Трима са дружина“. Веднага щом Таша излезе, вдигна дистанционното и смени канала.
— Не се настанявай удобно — предупреди го Куин.
— Изобщо не ми е удобно — отвърна Нейт. — Можеше да ме предупредиш какво ще правиш.
— Ще я изпратя до колата. Изчакай десет минути и слез в лобито.
В този момент Таша се върна в стаята.
— Как да се свържа с теб, ако възникне проблем?
— Няма да има проблем — каза Куин.
— Откъде си сигурен?
Той се поколеба, после отиде до бюрото и откъсна парче от една бланка. Написа един от многото си фиктивни телефонни номера. Обажданията до тях се прехвърляха на мобилния му.
— Ето. — Подаде й листчето. — Но само ако нямаш друг избор.
Тя прибра номера в чантата си.
— Чакай. И аз ще ти дам моя.
Таша откъсна още едно парче. Написа нещо на него и го подаде на Куин.
— Обещай ми, че ще се обаждаш на всеки няколко дни и ще ми казваш как вървят нещата — каза тя.
— Не мога да го направя — отвърна той.
Тя стисна устни и присви очи.
— Добре тогава. Ако не те чувам на всеки… седемдесет и два часа, отново ще започна да я търся. Обещавам ти.
Куин се напрегна, но усети, че Таша няма да приеме никакви аргументи.
— Добре — отвърна накрая и пъхна листчето в джоба си. — Да вървим.
Тръгна към вратата.
— Чакай — спря го тя. — Искам да чуя, че обещаваш.
Той я погледна раздразнено и изпъшка:
— Обещавам.
18.
Куин и Нейт взеха такси до един италиански ресторант в Ричмънд. В Норт Бийч можеше да се намери и по-добра италианска кухня, но по-важна беше уединеността на мястото. А и нямаше по-добро място за срещи от ресторант, предлагащ посредствена храна.
Ричмънд бе смесица от старо и ново — строени преди десетилетия семейни къщи до нуждаещи се от обновяване сгради. На някои места ремонтите вече бяха започнали. Това обаче не се отнасяше за уличката, където се намираше „Чудесният италиански ресторант на Анджи“. Заведението бе част от търговски комплекс от 70-те. Съседи му бяха застрахователно бюро и затворен солариум. Табелата на солариума още стоеше на витрината, но салонът пустееше.
Витрината на ресторанта не бе украсена, ако не се брои пластът мръсотия, който се беше събрал по вътрешната страна на стъклото и размазваше гледката. Различаваше се само неоновият надпис „ОТВОРЕНО“, но дори той изглеждаше потъмнял.
Куин отвори вратата и веднага ги лъхна миризма на чесън и доматен сос — от евтините, сякаш беше от консерва.
— Май изгубих апетит — обади се Нейт.
Обещанието за долнопробност, отправяно от витрината, се затвърждаваше вътре. За декорация не бяха отделени почти никакви средства. Покрай стените от двете страни и през средата на заведението минаваха редици сепарета. Седалките и облегалките бяха покрити с кафяв винил — вероятно представата за изкуствена кожа на някой дизайнер аматьор.