Основното помещение беше празно. Нямаше клиенти. Нямаше и служители.
Куин посочи към едно сепаре отляво и седна така, че да държи под око вратата.
Измина почти минута, преди да чуят приближаващи стъпки от дъното на ресторанта. До масата им застана жена с рокля на цветя и червена престилка. Беше най-малко в средата на шейсетте, доколкото Куин можеше да прецени. И усмивката й изглеждаше по-скоро лепната по навик.
— Стори ми се, че чувам някой да влиза — рече тя. — Взехте ли си меню?
— Не — отвърна Нейт.
— Сегичка — каза жената.
Отиде до малкия плот до вратата и взе две менюта от голямата купчина.
Подаде им ги и попита:
— Желаете ли първо да пийнете нещо?
— Имате ли „Морети“? — попита Куин.
— Трябва да са останали няколко бутилки.
— За мен същото — каза Нейт.
— Веднага се връщам — обеща сервитьорката и изчезна в посоката, от която бе дошла.
Куин отмести менюто, без дори да го погледне.
— Май ще се спра на спагети болонезе — каза Нейт, докато изучаваше листа. — Не могат да ги съсипят прекалено много, нали?
Шумът от улицата се усили, когато вратата се отвори. Куин хвърли поглед към входа и стана, когато Орландо стигна до сепарето им. Щом я забеляза, Нейт веднага скочи на крака и я прегърна.
— Моите съболезнования за леля ти — каза той.
— Благодаря — отвърна тя.
— Искаше ми се да дойда на погребението, но трябваше да играя ролята на бавачка.
— Няма нищо. Не се безпокой. — Орландо погледна към Куин. — Отпрати ли я?
— Всичко е готово.
— Проблеми?
— Не.
Куин отстъпи, за да й направи място да седне до него.
— От вътрешната страна ли искаш да седна? — попита тя.
— Да — отвърна Куин.
Орландо завъртя очи и зае мястото си.
Сервитьорката се върна, преди да успеят да си кажат нещо. Носеше поднос с бирите. Само едната беше „Морети“. Другата бе „Ред Страйп“.
— Вече сме трима, а? — отбеляза тя. — Останала е само една „Морети“.
Куин се пресегна, взе бутилката „Ред Страйп“ и я подаде на Нейт.
— Значи „Морети“ е за теб — отбеляза сервитьорката и се обърна към Орландо. — А за теб, скъпа?
— „Пелегрино“? — попита Орландо.
— Единствената вода е чешмяна или на кубчета — отговори жената.
— Тогава чай — каза Орландо. — Горещ.
Фалшивата усмивка помръкна леко и сервитьорката въздъхна.
— Ще трябва да изчакаш малко.
— Не бързаме — увери я Орландо.
Отново останаха сами.
— Получих отговор — каза Куин.
— От форума ли? — попита Орландо.
— Да.
— Чакайте малко — обади се Нейт. — Аз…
— От нея ли е? — попита Орландо, без да му обръща внимание.
— Така изглежда. Кодовата дума беше „Лос Анджелис“. Разчетох го и получих това. — Куин извади листчето и й го подаде. Поредица цифри, следвани от „16:00 GMT събота“.
— Извинете — обади се Нейт, — но за какво става дума?
— Какви са тези числа горе? — попита Орландо. — Телефонен номер ли?
Куин кимна.
— Предполагам.
Тя остави листчето на масата и посочи първите няколко цифри.
— Бразилия?
Куин поклати глава. Беше проверил номера.
— Отначало и аз си помислих така, но не се получава.
— Може да си сбъркал някоя цифра.
— Благодаря за доверието. — Куин обърна листчето. — Някой има ли нещо за писане?
Нейт извади химикалка от джоба си.
— Ще ти я дам, ако ми кажеш какво става.
Куин грабна химикалката и започна да пише. Добави кодовата дума „Лос Анджелис“ — единадесет цифри — към номера, който му беше изпратила Джени. Този път вместо да прескача думи, прибави към всяко число единадесет, като започваше от нулата, когато стигнеше числото девет.
— Двойно кодиране — отбеляза Орландо.
След като приключи, Куин обърна листчето, за да може тя да го прочете.
— Шест-шест-осем — каза тя. — Мобилен телефон от Банкок.
— Да — потвърди Куин.
— Чакайте малко — каза Нейт. — Някой ще благоволи ли…