— Не е.
Знаците бяха изписани два пъти, но втората версия беше малко по-различна. Накрая, след кратък интервал, имаше още два знака.
Имаше ги само тук. Може би бяха част от цялата поредица, но просто са били забравени първия път. А може и да означаваха нещо съвсем друго.
Куин подаде фенерчето на Нейт, взе химикалката и записа знаците. Включи и последните два, но отделно от останалите, точно както бяха на стената. Не беше сигурен обаче дали първият знак е буквата L, или числото 1. И в двата случая не му говореше нищо.
— Това кръв ли е? — попита Нейт.
Куин кимна. Марков явно беше използвал единственото мастило, с което е разполагал.
— Добре — каза Куин и се изправи. — Довършвай. Нямаме много време.
Щом Куин излезе, Нейт напръска останалата част от контейнера, като пусна двойна доза гориво върху надписа. Преди да напръска и отвън, двамата освободиха ремаркето и Куин откара влекача до мястото, където пътят се спускаше в дерето.
Когато Нейт приключи и отвън, от петте галона бензин бяха останали не повече от три кварти1. Чиракът откачи резервоара с горивото и го остави на земята, след което хвърли пръскачката и празните туби в контейнера.
— Готово — каза той.
Куин кимна, седна зад волана на беемвето и го откара на петдесетина метра зад ремаркето с контейнера.
— Добре — рече той.
В отговор Нейт запали малко изсъхнали трънаци. В слушалката Куин чу свистенето, когато чиракът му хвърли един клон дълбоко в контейнера.
В доскорошната гробница на Марков буйно затанцуваха пламъци, а когато Нейт запали и външната страна, целият контейнер бе погълнат от огън.
Бяха подбрали времето добре. Няколко минути закъснение и импровизираният им лагерен огън щеше да се вижда на километри в нощната пустиня. Но сега слънцето едва докосваше хоризонта на запад и макар че денят бе отминал, мракът още не се беше спуснал напълно. Всъщност намаляващата светлина дори им помагаше, защото едновременно скриваше огъня и издигащия се в сумрачното небе дим.
Миризмата на останалия бензин в тубата изпревари приближаващия Нейт. Без да му нареждат, той се настани върху багажника и обяви:
— Ще се возя тук.
Куин бавно подкара беемвето през пустинята, без да следва пътя. След няколко километра попаднаха на друго пресъхнало речно корито. Някъде двете дерета сигурно се събираха, но това не беше проблем. Не и тук, където можеше да не вали сериозно години наред.
Макар и нагорещен от пустинното слънце, пясъкът беше мек и лесно се копаеше. Пустинята най-сетне бе потънала в мрак, затова трябваше да работят на светлината на фаровете. За по-малко от петнадесет минути изкопаха дълбок около метър гроб. Може би след година-две пролетните дъждове щяха да оголят останките на Марков, но те щяха да са само кости. Въпреки това мисълта тормозеше Куин. Замисли се дали да не направи гроба по-дълбок, но реши да се придържа към сценария.
Спуснаха трупа в дупката, като го освободиха от найлона.
— Искаш ли да проверя джобовете му? — попита Нейт.
Куин се загледа в тялото.
— Не. Аз ще го направя.
Сложи си ръкавици, наведе се и пребърка джобовете. Нямаше портфейл. Нямаше пари. Нямаше бележки или разписки, които да подскажат къде е бил Марков. Само една снимка. Беше сгъната и протрита, скрита в яката на ризата му. Куин едва не я пропусна, защото хартията се беше размекнала. Изображението обаче още бе ясно. Беше на жена.
В долната част на снимката имаше червено петно. Пак кръв. Явно Марков я беше извадил в контейнера и се беше опитал да я погледне. Но едва ли бе успял в тъмното.
— Мамка му — изруга Куин.
Взира се в снимката още известно време, после свали ципа на комбинезона си и я прибра в джоба на ризата си.
Нейт изля върху тялото част от бензина и извади кутийка кибрит. Тъкмо се канеше да драсне клечка, когато Куин се пресегна и го спря.
— Дай на мен.
Нейт го изгледа изненадано, кимна и му подаде кибрита.
Куин извади клечка, но не я запали. Вгледа се в тялото на стария си приятел, което лежеше на дъното на ямата. Искаше му се да каже нещо, каквото и да е. Но не намираше думи. Накрая, докато драсваше клечката, промълви, без да се замисля:
— Съжалявам.
След като изгориха и заровиха тялото, свалиха комбинезоните и ръкавиците си, сложиха ги заедно с найлона в една по-малка яма на десетина метра от гроба и ги подпалиха с остатъка от бензина. Оставаше само да оставят камиона на място, откъдето да го приберат хората на Албина.