Тя отново отпи.
— За първи път са по петите ти, нали? Досега само са реагирали на присъствието ти.
Права беше. В къщата в Хюстън и в галерията във Вашингтон Куин бе онзи, който се намесваше.
— Явно мислят, че знам нещо — каза той. — Може би нещо, свързано с онова, което търсят.
— Или предполагат, че знаеш къде е Джени.
— И това е възможно.
Помълчаха няколко минути.
— А сега какво? — попита Орландо.
Куин отпи от бирата.
— Сутринта се обаждаме на Джени.
— А после?
Този път мълчанието му се проточи. Накрая само сви рамене. „А после ще направя онова, от което тя се нуждае“ — помисли си, но не го изрече на глас.
Помълчаха още десетина минути и довършиха бирите си. Орландо стана, приближи се до него и го целуна по бузата.
— Това пък защо? — попита той.
— Заради теб.
Той я погледна несигурно.
Орландо се усмихна.
— Ти си добър приятел. Марков би го оценил. Просто имаш нужда да се отпуснеш малко. Не се впрягай толкова.
Вдигна ръка от рамото му и тръгна към къщата.
Куин знаеше, че е права. Всичко, което се случваше, здравата го напрягаше.
Но знаеше и че думите на Марков преди толкова много години са верни — не можеше да се отпусне. А чакаше. Сега продължаваше да прави същото.
Чакаше.
Джени.
Отмъщение за Марков.
И, макар да не си го признаваше, Орландо.
20.
Куин стана преди зазоряване. Облече се тихо и излезе през задния двор. През следващите два часа провери улиците в радиус четири пресечки от къщата, за да се увери, че никой не ги дебне. Гледаше да не се набива на очи, придържаше се към сенките и правеше дълги паузи, за да наблюдава. В седем и половина беше убеден, че къщата не е под наблюдение.
Спря на същия пазар, където бяха отишли предишния ден с Орландо, и купи кафета и кифли. Когато се върна, я завари в кухнята.
— Прочел си ми мислите — каза тя, когато й подаде чашата. — Леля Джей има само нескафе. Забравих да купя друго.
Куин постави торбичката с кифли на плота. Когато се върна, забеляза, че очите на Орландо са насълзени.
— Съжалявам — рече той. — Не биваше да те въвличам в това. Имаш си свои грижи. Двамата с Нейт ще се махнем оттук.
Тя го изгледа намръщено.
— Да не би да ми се стои тук да се гледам накриво с роднините на леля. Няма да ми причиниш подобно нещо.
— Сигурен съм, че много неща се нуждаят от вниманието ти.
— Какво си мислиш, че съм правила? Да не би да съм седяла и да съм я чакала да умре?
Куин замълча.
— Но ние само ти се пречкаме.
— Не ме ли чуваш? — попита тя. — Стига толкова по тази тема. Ясно?
— Добре — отстъпи Куин, вдигна ръце и се усмихна. — Схванах.
— Браво. — Орландо отиде до плота и взе кифличка с боровинки от торбата. — А сега гледай да не ми се пречкаш, докато приготвям нещата.
Нейт се появи, когато тя приключваше. Куин си погледна часовника — беше девет без пет — и рече:
— Благодаря, че дойде все пак.
— Това кафе ли е? — попита Нейт.
— Сигурно е малко изстинало — каза Орландо.
— Няма проблем. Обичам студено кафе. — Нейт отиде до плота. — Охо, има и кифлички. Супер. — Отнесе кафето и кифличката до масата. — Мога да седна тук, нали?
На масата лежаха телефонът на Куин, лаптопът на Орландо и висококачествени тонколони „Боуз“.
Орландо посочи стола от другата страна на масата, по-далеч от компютъра.
— Можеш да седнеш там. Само гледай да не разлееш нещо.
Нейт я изгледа, сякаш питаше: „На идиот ли ти приличам?“.
Номерът на Джени вече беше въведен в телефона на Куин. Трябваше само да натисне зеленото копче. След осъществяването на връзката разговорът щеше да минава през тонколоните и в същото време да се записва на лаптопа.
Компютърът имаше и друга, още по-важна задача. Чрез криптирана сателитна връзка с интернет Орландо бе пуснала програма, която можеше да определи местоположението на всеки мобилен телефон в света, стига да беше активиран.
Софтуерът беше копие на пакет, разработен съвместно от японската Разузнавателна агенция за обществена сигурност и американската Национална служба за сигурност. Орландо можеше да използва и други програми, но Куин знаеше, че според нея тази е най-добрата. Беше я скрила на един сървър на телевизионна компания в Токио.