Орландо зае мястото си пред компютъра, а Куин остана прав.
— Добре — рече той. — Време е.
Вдигна телефона и натисна копчето.
От говорителя до ухото му и от тонколоните на компютъра се чу звън.
Орландо и Нейт го наблюдаваха и чакаха.
Минаха десет секунди. Двадесет. Половин минута.
— Доста дълго звъни — обади се Нейт. — Не трябваше ли да се включи гласова поща?
— Не ми се вярва — каза Орландо.
— Може да не е до телефона си — предположи Нейт.
Куин продължи да чака, даваше време на Джени да отговори.
След двадесет секунди се чу изщракване.
— Да? — отговори някой.
— Джени, Куин е — каза той.
Мълчание.
— Джени?
Пак тишина. Куин погледна телефона, за да се увери, че връзката не е прекъсната.
— Там ли си? Моля те, отговори. Куин е.
— Не ти вярвам — каза тя. Почти шепнеше.
— Видяла си съобщението ми. Знаеш, че съм аз.
— Опитваш се да ме измамиш. Ти не си Куин. Куин няма причина да се свързва с мен.
Куин затвори очи.
— Сан Диего — рече той. — Преди година. Марков взе яхта под наем. Прекарахме доста време в Дел Коронадо. Снимах ви на плажа.
Тишина, после:
— Куин?
— Да.
— Как… защо…?
— Кажи ми, че си добре.
— Не разбирам. Защо се опитваш да ме намериш?
— Зная, че си в опасност. Искам да ти помогна.
Пауза.
— Как. Откъде знаеш?
— Джени, мисля…
— Стивън? Къде е Стивън?
Осъзна, че не може да крие истината от нея.
— Той… мъртъв е.
Дишането й стана плитко и накъсано.
— Забрави за мен — каза тя. И връзката прекъсна.
Куин натисна бутона за повторно набиране, но му отговори записано съобщение на тайландски, че абонатът в момента е извън обхват. Нямаше опция да остави гласова поща. Опита още два пъти със същия резултат, после остави телефона на масата и попита Орландо:
— Получи ли нещо?
— Дай ми минутка — отвърна тя.
Куин се наведе и се загледа в екрана на лаптопа.
Тя прелистваше списък с данни — само цифри и букви, не се виждаше никаква свързана дума. Внезапно тя спря превъртането и маркира един ред. Копира го и скри прозореца в лентата със задачите. Под него имаше втори прозорец — черен, с две празни бели кутийки в центъра.
Орландо избра горната и копира в нея информацията, като изтри последните пет знака. Тях въведе във втората кутия и натисна „Ентър“.
За момент целият екран почерня.
— Май не стана — обади се Нейт. Беше заобиколил масата и надничаше над рамото на Куин.
След още няколко секунди черният екран се смени с тъмносив. Появиха се яркожълти линии, образуващи картата на Азия от Индонезия до Северна Монголия. От изток на запад картата обхващаше Япония, целия Китай и по-голямата част от Индия. На екрана имаше малка синя точица в горния десен квадрант.
Куин се усмихна.
— Откри я.
— Може би — каза Орландо. Не изглеждаше особено радостна.
Защрака по клавиатурата и увеличи района около синята точка. Появиха се още линии, отбелязващи границите на страните, основните пътища и градове.
Точката се намираше в Североизточен Китай.
— Пекин? — предположи Нейт.
Куин поклати глава.
— На север от него е.
— Шенян — каза Орландо.
— Не изглеждаш убедена — отбеляза Куин.
Тя се намръщи, но не каза нищо. Образът на екрана продължаваше да се увеличава, докато не започнаха да се различават отделните улици. Изведнъж синята точка започна да примигва в жълто.
— Мамка му — изруга Орландо.
Куин се напрегна.
— Какво има? — попита Нейт.
— Фалшив сигнал — отвърна тя. Връзката с Джени беше препратена така, че да изглежда, че се обажда от Северен Китай.
— Ще можеш ли да установиш откъде е сигналът? — попита Куин.
— Ще успея. Трябва ми малко време. — Изглеждаше раздразнена, но Куин знаеше, че се радва на предизвикателството.
— Как е успяла да подправи местоположението си? — недоумяваше Нейт. — Тя не е професионалистка.
— Марков — отвърна Куин. — Явно й е дал някой от своите телефони и я е научил как да се крие. Самият той би сторил същото.
След още две фалшиви местоположения Орландо обяви:
— Готово.
— Къде е? — попита Куин.