На екрана се виждаха очертанията на полуостров между Южен Китай и пролива Малака. В лявата му част, на известно разстояние от брега, имаше град. Синята точка беше в границите му.
— Куала Лумпур — каза Куин. — Този път сигурна ли си?
Орландо кимна.
— Сигурна съм. — Продължи да увеличава образа. — Някъде около кулите.
Имаше предвид кулите „Петронас“, които преди време бяха най-високите сгради в света, но на всеки няколко години се придвижваха надолу в списъка.
— Не можеш ли да се приближиш повече? — попита Нейт.
Орландо го изгледа раздразнено.
— Разбира се, мога да приближа много повече. Просто е по-забавно да познаем къде се намира.
— Ясно — рече Нейт. — Значи това е максималната точност. Просто попитах.
— Ще сложа проследяваща програма на номера — каза Орландо на Куин. — Тъй като знаем в общи линии в коя част на света е, ще бъде по-лесно. Когато отново си включи телефона, ще го прихванем.
— В реално време ли? — попита Куин.
— Почти. Но не така, сякаш я следим по петите.
Орландо отново затрака на клавиатурата. Куин продължи да гледа екрана. Но не мислеше за сегашния образ, а за прозореца, в който Орландо бе вкарала данните. Нещо в него му се струваше познато.
Изпъна рамене и тръсна глава, за да проясни мислите си. Просветна му чак когато тръгна към тоалетната.
Числата на екрана. Сега си спомняше защо му изглеждат познати.
Втурна се обратно в кухнята. Там беше само Орландо.
— Къде е Нейт? — попита той.
— Навън — отвърна тя.
Куин изтича към задната врата и я отвори. Нейт седеше на стъпалата с чашата студено кафе. Вдигна очи, когато Куин подаде глава навън.
— Какво има?
Две минути по-късно всички отново бяха в кухнята. Нейт бе намерил листа в багажа си и го даде на Куин. Той сравни записаното с копието в портфейла си, за да се увери, че няма грешка.
На двата листа бяха изписани еднакви редове цифри и букви. Това бе поредицата, която бяха открили на стената на контейнера, в който бе умрял Марков.
На Куин буквите и цифрите му приличаха на данните, които бе използвала Орландо, за да открие телефона на Джени.
— Вкарай това — каза й той.
Подаде й листа. Тя го погледна и се обърна към него.
— Това да не е…?
— Да.
— Проклета да съм — рече тя. — Идентификационен модул на телефон.
— SIM карта ли? — попита Нейт.
— Нещо такова.
Орландо отново извика черния екран с двете празни кутии. Въведе данните, но този път във втората кутия символите бяха девет вместо пет.
— А тези двете — каза тя. — Онова е LP, нали?
— Да. Показах листа на Блекмор и само тези букви означаваха нещо за него.
— Е, официално мога да те уведомя, че нямат нищо общо с останалата поредица — каза тя. — Допълнение са.
— Сигурна ли си? — попита Куин.
— Абсолютно.
Значи каквото и да означаваха, двете букви бяха сами по себе си някакво съобщение.
— Знаеш ли — каза Орландо и вдигна листа, — ако ми беше показал това по-рано, щях да ти кажа какво представлява.
Нейт изсумтя.
— Аз предложих точно това.
— Просто ми покажи накъде сочи сигнатурата — каза Куин.
Орландо натисна „Ентър“. Екранът отново почерня за момент. Картата, която се появи след това, беше позната. Отново Азия.
— Добрата новина е, че чипът е още активен — каза Орландо.
Започна да увеличава образа, преди Куин да види къде се намира синята точка. Пак се появи Малайският полуостров южно от Тайланд. Този път обаче подминаха Куала Лумпур и продължиха на юг, за да спрат на един остров на върха на полуострова.
— Я виж ти — каза Куин. — Сингапур.
Орландо продължи да увеличава картината. Жълтите линии очертаваха залива, после и река Сингапур. Куин започна да различава различните пристанища — Боут, Кларк, Робъртсън. Картата продължаваше да се увеличава — този път повече, отколкото когато проследяваха телефона. След улиците се появиха и очертанията на сгради.
Когато програмата достигна максимално увеличение, картината замръзна. В средата на екрана имаше една-единствена сграда на брега на реката. В центъра й пулсираше синята светлина, голяма колкото капачка на бутилка.
21.
— Махам се — каза Марков.
— Да бе — отвърна Куин.