Албина допи кафето си и остави чашата на масата.
— Започваш да загряваш.
— Довечера трябва да се махнем от града — каза Куин.
С Нейт току-що бяха пристигнали в къщата на леля Джей. Орландо седеше пред компютъра си в същата поза, в която я бяха оставили.
— Отдавна ви изпреварих — рече тя.
— Да не би да си взела билетите?
— Да.
— Но още не съм ти казал за къде.
— Не съм чак толкова тъпа.
— Колко?
Орландо погледна към Нейт, после към Куин.
— Три — отвърна тя, сякаш се подразбираше.
— Не е нужно да идваш с нас.
— Млъквай.
— Говоря сериозно — настоя той.
— Аз също. — Тя пак насочи вниманието си към компютъра. Дискусията беше приключена.
Куин си наля чаша студена вода и отпи.
— Не бива да заминаваме от Сан Франциско — каза той.
— Няма.
— Нито пък от Оукланд.
— Знам.
— Добре тогава. — Куин погледна към Нейт, който стоеше до вратата на кухнята. — Да си събираме нещата.
— И къде по-точно отиваме? — сбърчи чело чиракът му.
22.
Валеше, когато пристигнаха в Сингапур. Това бяха остатъците от бурята, връхлетяла с пълна сила Индонезия. През прозореца се виждаше мократа писта и денят бе сив, но Куин знаеше, че облаците бързо ще се разпръснат, разкривайки синьото тропическо небе.
Орландо бе решила да разбие пътуването на части. Така по-трудно щяха да ги проследят. Добра идея по принцип, но отвратителна за изпълняване.
Излетяха с „Еър Аляска“ от Сакраменто до Ванкувър през Сиатъл. Оттам се прехвърлиха на „Катай Пасифик“ до Хонконг, „Таи Еър“ до Банкок и накрая взеха „Еър Ейша“ до Сингапур.
Единственото добро нещо бе, че Куин успя да проспи по-голямата част от пътуването. Летенето в първа класа определено си имаше своите предимства.
Летище „Чанги“ бе едно от любимите му в целия свят. Чисто, ефективно, бързо влизаш, бързо излизаш. За нула време тримата минаха през паспортната проверка и митницата.
Със сак в ръка, Куин ги поведе през означения със зелен X (нищо за деклариране) изход към чакалнята.
Системата за вземане на такси в „Чанги“ беше, меко казано, ефективна. Точно преди изхода имаше въжен коридор и хората се нареждаха на опашка като в увеселителен парк. Дори да нямаше много желаещи да вземат такси, прескачането на въжетата беше забранено. Системата беше такава и всички трябваше да я следват.
Наредиха се на опашката.
Навън имаше редица места за паркиране, номерирани от едно до десет. Някакъв човек до изхода спря всички и каза нещо по радиостанцията си.
Почти моментално се появиха десет таксита и заеха номерираните места. Повечето бяха небесносини тойота „Краун“ на фирма „Комфорт Каб“ и страните им бяха превърнати в сменящи се билбордове, рекламиращи, наред с другите неща, мобилни телефони, бира „Тайгър“ и млечно шоколадова напитка „Майлоу“.
След като колите паркираха, мъжът даде знак на чакащите да тръгнат. Преброяваше всяка преминаваща покрай него група.
— Едно… две… три… четири… пет… шест… седем… осем… девет… десет.
Номерът на групата съответстваше на номера на таксито.
— Не, това беше абсолютно откачено — каза Нейт, след като се настаниха на задната седалка. Тяхната кола беше осми номер.
— Не откачено — обади се Орландо. — А практично.
Нейт вдигна вежда.
— Добре де, да го наречем откачено практично. Така по-добре ли е?
Орландо завъртя очи, но не каза нищо.
Таксито потегли по трилентовата крайбрежна магистрала към града. Дъждът беше спрял и в далечината Куин виждаше как синьото небе надниква през слоевете сиви облаци. Лично на него островната държава обикновено му напомняше на сауна на открито. Бурята обаче временно бе смъкнала иначе тридесетградусовата температура до по-поносими нива.
Между дърветата отляво се виждаше Сингапурският пролив. В най-тясната му част до Индонезия имаше само шестнадесет километра, но въпреки това проливът бе един от най-оживените морски пътища в света. Безкрайна върволица товарни кораби минаваше през него всеки ден, продължавайки на запад към Индия или далечния Суецки канал и европейските пристанища, или на североизток към Япония, Китай и двете Америки.