— Коя е жената? — попита Нейт, докато караха обратно към влекача.
— Какво? — попита Куин. Беше потънал в мисли.
— Снимката. Познаваш ли жената?
Нейт посочи ръката му. Куин държеше снимката, която бе намерил в яката на Марков. Изненада се — не си спомняше да я е вадил от джоба си.
Жената се усмихваше пред обектива, светлокестенявата й коса се вееше на вятъра. На рамото й, точно до шията, лежеше нечия ръка — така можеше да я докосва само някой много близък. Ръката на Марков. Макар да не се виждаше на снимката, хотел „Дел Коронадо“ в Сан Диего трябваше да се пада непосредствено вдясно от тях.
Беше събота, точно след пладне. Преди почти година.
Името на жената бе Джени Фуентес.
Човекът, направил снимката, беше Куин.
3.
Куин стоеше под душа с разперени ръце, опрял длани в стената. Тридесет минути не помръдна. Остави водата да шиба раменете и главата му и да се стича по тялото му към плочките на кабината. Беше се надявал, че това ще му помогне да се почувства по-добре, да го изтръгне от временната спирала, в която беше попаднал.
Отказа се към един след полунощ. Ясно беше, че гневът и въпросите няма да си идат. Избърса се съвсем бавно, сякаш всеки мускул го болеше от изпълнения с тежък труд ден. Но всъщност не изпитваше болки. Работата, която бяха свършили с Нейт, не беше кой знае колко изнурителна. Беше се справял и с по-тежки физически задачи без проблем. В неговия бизнес трябваше да се поддържа в добра форма, подобно на бегач, готов за маратон във всеки момент.
Причината за рухването му не бе дори образът на деформирания труп на Марков, горящ в плиткия гроб. А споменът за самия Марков, винаги готов да се усмихне, за обезоръжаващия му смях. Вътрешен човек, който се превърна в приятел извън пределите на тайния им свят. Добър приятел.
— Трябва да се отпуснеш — беше се пошегувал Марков с него. — Понаслаждавай се малко на нещата.
— Какво си мислиш, че правя? — отвърна му Куин. По онова време бяха на Бахамите, проснали се на шезлонги до басейна на хотела.
— Онова, което винаги правиш — каза Марков.
— И какво по-точно е то?
— Не е отпускане, това поне е сигурно.
— Не знам за какво говориш. През цялото време съм отпуснат. Така че си го начукай. — Куин отпи от своя ром с кола и се изтегна на шезлонга.
Приятелят му се разсмя.
— Онова, което правиш, няма нищо общо с отпускането. Ти го бъркаш с търпението. Виж, търпение имаш в излишък.
— То е същото — каза Куин.
— Никак даже. Да си отпуснат, означава да не ти пука. Да си търпелив, означава да чакаш.
— Да бе — отвърна Куин. — Вярвай в каквото си искаш.
Известно време мълчаха.
— Нека те попитам нещо — обади се Марков.
— Става.
— Вдясно от мен има две момичета. Как са облечени?
Куин понечи да се обърне.
— Без да гледаш — спря го Марков.
— Добре де. И двете са по бикини. Русата е със светлосини, а приятелката й — с черни. И какво?
— Добре, а пичът при бара зад нас?
— По-дъртият или тийнейджърът?
— Май току-що доказа думите ми — каза Марков.
— Какво?
— Винаги си нащрек, винаги чакаш, наблюдаваш. Това не е отпускане. А чакане нещо да се случи.
На Куин не му се искаше да го признае, но Марков беше уцелил в десетката. Човек никога не може да се отпусне, ако през цялото време чака. А за Куин чакането бе перманентно състояние.
Дразнещото беше, че и Марков бе дал своята лепта в чакането. Като оперативен работник нямаше как да го избегне. Но по някакъв начин винаги знаеше как да се освободи от него. Съвсем непринудено превключваше от чакане в отпуснато състояние. Това бе талант, с който Куин не можеше да се похвали.
Естествено, на Марков вече нямаше да му се налага да чака.
Тази мисъл го върна към трупа в пустинята. Не биваше да става така. Трябваше поне да осигури на приятеля си подобаващо погребение. Може би дори да го откара у дома. Не във Вашингтон — живееше там заради работата си. А в Мичиган или Уисконсин. Някъде в горния Среден запад.
Но това беше невъзможно. Не само заради състоянието на трупа, а най-вече заради ролята на Куин в решаването на проблема. Беше нает да премахне труп, а в неговия бизнес това означаваше да се отърве от тялото така, че да не бъде открито. Не можеше да има лични мотиви.