Куин беше влизал и в блокове като тези, покрай които минаваха в момента. Големи апартаменти. Две, може би дори три спални, не изпитваш чувството, че стените те притискат. Тук също живееха семейства, но най-често само с едно или две деца. Доста от апартаментите се заемаха от сам човек. Това бяха жилищата, предпочитани от чужденците. Британци, австралийци, японци, американци, канадци — хора, наети от големите корпорации да помогнат с експертизата си за ускоряване на непрекъснатия сингапурски растеж. Навремето Куин познаваше неколцина, които живееха в този район, но не беше сигурен дали още са тук.
— Приближаваме, нали? — попита Нейт.
Куин кимна.
— Точно както се разбрахме.
— Няма проблем.
Планът беше просто да минат покрай целта си и да направят кръг обратно до Кларк Кей.
Минаха пешеходен мост, чийто дизайн също не бе просто утилитарен. Големи извити тръби създаваха илюзия за огромна клетка около моста. Бяха боядисани в ярки цветове, сякаш излезли от въображението на дете.
Но вниманието на Куин не бе привлечено от моста, а от сградата отпред вдясно.
— Стигнахме — каза той.
Извади от джоба си тънка кутия, която приличаше на смалена версия на пейджър от края на миналия век. Беше проследяващо устройство за мобилни телефони. Орландо го беше програмирала в Сан Франциско спрямо модула, посочен от Марков. Данните на дисплея показваха, че се намират съвсем наблизо.
Куин прибра устройството в джоба си, извади телефона и включи камерата.
— Дай да те снимам.
Нейт направи няколко крачки напред.
— Къде искаш да застана?
— До парапета. Искам да хвана и реката — каза Куин със съвсем нормален тон и се усмихна като добър турист. — Хубава снимка ще се получи. Можеш да я покажеш на приятелката си, като се приберем.
Нейт зае позиция.
— Така добре ли е?
— Идеално. — Куин насочи апарата към него, премести обектива надясно и снима сградата, която само преди няколко минути представляваше синя точка на компютърната карта.
Всъщност това бяха две отделни сгради, свързани в средата. Първите два етажа бяха общи, но над втория етаж се издигаха две кули с по девет етажа. Самите кули не заемаха цялата площ на втория етаж. Останалата част от него образуваше голяма площадка. Куин различи върховете на няколко чадъра по ръба. Може би имаше дори басейн.
— Готово — каза той и свали камерата.
— Искаш ли и аз да те снимам?
— Може би по-късно. — Куин натисна няколко сензорни бутона и изпрати снимката на Орландо. Прибра телефона в джоба си, извади проследяващото устройство и посочи автомобилния мост, който пресичаше реката непосредствено зад сградата. — Да идем там. После ще тръгнем обратно.
Отново закрачиха. Куин остана до реката, така че Нейт да бъде между него и сградата. Така можеше да я огледа, без да се набива на очи.
— След вечеря искам отново да прегледаш презентацията — каза той, продължаваше да играе ролята си. — Искам да сме сигурни, че всичко е готово за утре.
— Не се безпокой — отвърна Нейт. — Всичко ще бъде наред.
— И прогнозните числа. Трябва да се обадим в Ню Йорк и да проверим дали не са се променили.
— Ще изпратя имейл веднага щом се приберем в хотела.
— Не — каза Куин. — Обади им се.
— В Ню Йорк още спят — отвърна Нейт. — Забрави ли?
Щом се изравниха със сградата, Куин хвърли поглед на устройството. Както и очакваше, бяха се приближили още. После погледът му се зарея към сградата.
— Вярно. Добре, тогава им пусни имейл. Но искам и да им се обадиш, когато в офиса има някого.
— Разбира се. Няма проблем. Нещо друго?
На стената под площадката между кулите имаше табела — син правоъгълник, върху който с жълти букви пишеше „Кейсайд Вилас“.
— Проверил си презентацията, нали?
— Да — отвърна Нейт. — Милион пъти. Защо си толкова напрегнат? Презентацията е убиец.
— Напрегнат съм, защото това може да означава петдесет процента увеличаване на продажбите ни — каза Куин.
Под табелата имаше отворен атриум с височината на първите два етажа, който завършваше със стъклена врата на около шест метра навътре. Оттук не можеше да се каже със сигурност, но Куин предположи, че се наблюдава с камери. Поне така беше при другите подобни сгради, които бе виждал.