— Е, какво искаш да си вземем за вечеря? — попита Нейт.
— Темата ли сменяш?
— Абсолютно. Презентацията е готова. Мен най-много ме безпокои това с какво ще напълня стомаха си.
Пред тях пътеката се раздвояваше. Лявото разклонение тръгваше надолу и минаваше под моста, а дясното заобикаляше „Кейсайд Вилас“ и водеше към улицата. Куин тръгна надясно.
На партерния етаж имаше магазини — хлебарница, пералня, магазин за вино. Нищо необичайно.
Куин погледна нагоре, към западната кула. Нямаше начин да се определи коя точно част от сградата е имал предвид Марков, но без съмнение сигналът идваше отвътре.
До сградата минаваше тясна двулентова улица, а от другата страна имаше хотел.
— Не ми пука какво ще ядем — каза Куин. — Ти избери.
— Едно момиче в бара спомена за някакъв чудесен японски ресторант в центъра.
— Японски? Така и така сме тук, не би ли трябвало да опитаме китайска кухня? Или пък индийска?
Пред главния вход имаше отбивка, която отново се връщаше към улицата. Вратата и тук беше стъклена и водеше към лоби в основата на западната кула. На прозореца до нея беше монтиран пулт за магнитни карти, или нещо подобно. Имаше и голям сензорен бутон. Портиер не се виждаше.
Последното обаче се оказа невярно наблюдение. По-нататък друга стъклена врата водеше към източната кула. До нея имаше помещение със стъклени стени, в което двама души седяха пред редица монитори.
— Готов съм да се връщам — каза Куин. — А ти?
23.
Телефонът иззвъня веднъж.
Два пъти.
Три.
Четири.
Пет.
„Не е прочела съобщението“ — помисли си Куин.
Шест.
Щрак.
Куин почти очакваше да чуе автоматичното съобщение на тайландски, но от другата страна имаше човек.
— Джени?
Мълчание.
— Джени? Куин е.
— Какво се е случило? — Гласът беше тих и забързан, но Куин знаеше, че е тя.
— Много късно прочетох съобщението ти — каза той. — Пропуснах часа за обаждане.
— Не… Стивън… Какво се е случило? — Гласът й бе овладян, не напълно спокоен, но и не извън контрол. Сякаш едва ли не обвиняваше Куин, че е убил приятеля й.
— Не зная точно. Той… той беше мъртъв, преди да разбера, че се е намирал в беда.
— Какво искаш да кажеш?
Куин хвърли поглед към Орландо и Нейт. Бяха се навели до малкото бюро в стаята и наблюдаваха обаждането на компютъра.
— Преди седмица ми беше възложена поръчка — рече Куин. След това й каза колко шокиран е бил, че тялото, което е трябвало да премахне, е на стария му приятел. Не й даде всички подробности, но се надяваше, че е казал достатъчно, за да я убеди, че говори истината.
След като приключи, последва дълго мълчание.
— Онзи, който ти е изпратил тялото, е убиецът — каза тя. — Кой е той?
— Не зная — отвърна той.
— Глупости.
— Джени, наистина не зная. Клиентът бе анонимен. Така стават нещата в този бизнес. — Можеше да й даде името на Албина, но той беше просто посредник и нямаше нищо общо с убийството.
Тя мълча няколко секунди, а когато заговори отново, гласът й трепереше.
— Знаех си. Когато не се върна, разбрах, че нещо не е наред. Просто си помислих… надявах се… О, господи!
Вече не можеше да се сдържа. Изхлипа, после сякаш отдръпна телефона, за да не я чува.
Измина половин минута. Когато заговори отново, вече се беше овладяла.
— Наистина ли си в Сингапур?
— Да.
— Какво правиш там?
— Опитвам се да ти помогна.
— Но аз не съм в Сингапур — каза тя.
Куин погледна към Орландо.
„Още е в КЛ“ — оформиха устните й.
— Да, но Куала Лумпур не е чак толкова далеч — каза той.
— Знаеш къде съм?
— Всичко е наред. Ние сме единствените, които знаем.
— Кои „ние“?
— С мен има още двама души — каза той. — Доверени приятели, с които работя непрекъснато. Няма причина за безпокойство.
— Щом знаеш, че съм в Куала Лумпур — каза тя, този път по-предпазливо, — тогава какво правиш в Сингапур?
— Дойдохме в Сингапур, защото Марков ни изпрати тук.
— Ка… какво? — заекна тя.