— Марков неслучайно ни е насочил към сградата. Само ще проуча терена.
Орландо се обърна към екрана.
— Наистина не бива да ходиш.
— А ти трябва да си починеш — рече й той. — Ставаш раздразнителна.
Тя се намръщи, но премълча.
— Щеше да е мило от твоя страна да предложиш да ме изчакаш, но не е необходимо — каза той.
— Само не прави нещо свръхглупаво, ясно?
Три сутринта.
Улиците около сградата бяха абсолютно пусти. Единствената жива душа бе мъжът от охраната в стъклената стая при входа. Беше сам, но това не означаваше, че няма и други. Куин предположи, че има най-малко още един, който прави обиколки. За всеки случай трябваше да приеме, че са двама — по един за всяка кула.
Осветлението на сградата беше добре замислено. Осветяваше изискано фасадата, но в същото време не оставяше тъмни ъгълчета, в които да се скриеш. А входната врата, както и можеше да се очаква, бе най-добре осветена.
— Тук е идеално — каза той.
Двамата с Нейт стояха от другата страна на улицата, до далечния ъгъл на съседния хотел. От позицията им се откриваше чудесен изглед към стъклената стая на охраната и входовете на двете кули.
Куин погледна проследяващото устройство.
— Сигналът още е силен — каза той.
— Това е добре — обади се Нейт.
Куин извади малка кутийка от раницата си. В нея имаше нещо като сгъваем театрален бинокъл. Макар да имаше същото предназначение, този бинокъл имаше една уникална характеристика. Нощно виждане. Не вършеше много работа в театъра, но беше идеален за целите им. Куин го подаде на Нейт.
— Ако пазачът мръдне, кажи ми.
— Всеки път ли? — попита Нейт.
— Всеки.
Куин беше прибрал жицата на радиото под ризата си, взе люлеещата се слушалка и я пъхна в лявото си ухо.
— Проба, проба — каза той, за да се увери, че закрепеният за слушалката микрофон работи.
— Чувам те. — Гласът на Нейт прозвуча и през слушалката. — Какво да кажа, ако трябва да се чупиш оттам?
Куин погледна чирака си.
— „Чупката“ ще свърши работа.
— Ясно — рече Нейт. — Е, късмет.
Куин му се усмихна и тръгна.
Промъкна се покрай стената и отново се озова на алеята до реката. Подобно на фасадата, гърбът на сградата също бе добре осветен. Само че тук лампите не осветяваха толкова голяма площ, а още по-важното бе, че нямаше постоянен пост на охраната. Имаше обаче две камери, които покриваха голяма част от пространството, в това число и централния вход.
Покрай стените отляво и отдясно на входа имаше колони с диаметър шейсетина сантиметра, които образуваха тесен портик с по-скоро декоративни, отколкото практични цели. Над тях вторият етаж представляваше серия фалшиви прозорци, образуващи ниши и покрити с нещо като мрежа. А отгоре беше площадката. Тя бе основната му цел.
Куин беше решил, че именно от площадката може да влезе най-лесно в сградата. Най-големият проблем беше да стигне до нея, без да бъде забелязан. След като изучи снимките, които бяха направили през деня, откри тясно местенце извън обхвата на камерите. Намираше се недалеч от югоизточния ъгъл.
Не беше най-добрата възможност, но щеше да свърши работа.
Докато се връщаха към хотела, бяха спрели при един малък семеен магазин тип „Направи си сам“ край Китайския квартал. Беше претъпкан с кухненски принадлежности, почистващи пособия, джунджурии и инструменти. Беше от онези места, в които, ако не видиш онова, което ти трябва, е достатъчно само да попиташ. Каквото и да търсиш, ще ти го намерят.
Без чужда помощ Куин бе открил ръкавици с гумен релеф и яко въже. В хотела отряза шест метра от въжето и завърза за единия му край тънка корда.
Сега застана пред една от колоните при стената и прокара свободния край на кордата през гайка на колана си. Щеше да му послужи като осигуровка, когато му се наложи да пусне въжето. Преметна въжето около колоната, уви краищата му около ръцете си и дръпна, за да изпита здравината му.
След като се увери, че всичко е наред, се огледа и започна да се катери. Въжето го държеше на място, докато движеше краката си и се набираше нагоре. За по-малко от половин минута стигна върха на колоната. Опря крака на ръба и ги сви така, че коленете докоснаха гърдите му.
Синхронът при следващия му ход беше жизненоважен. Пусна въжето, оттласна се с крака и сграбчи парапета на прозореца на втория етаж. Чу се тихо тупване, когато въжето удари колоната, но то остана да виси завързано за кордата и не падна на земята.