Куин се набра на ръце. Когато бе достатъчно високо, залюля левия си крак като махало и петата му докосна парапета.
— Има ли движение? — изпъшка той. Предполагаше, че още е извън обхвата на камерите, но не беше съвсем сигурен.
— Никакво — отвърна Нейт в ухото му. — Онзи дори не гледа екраните.
Явно работата на охранителите на сградата не беше от най-рискованите. Самият факт, че бяха пред очите на всички, бе достатъчен да обезкуражи повечето потенциални причинители на неприятности. Охранителите явно осъзнаваха това и бяха станали небрежни.
Щом качи и двата си крака на перваза, Куин се премести и клекна. Бързо се огледа, за да прецени възможностите си. Горният ръб на стената бе на около метър над него. Можеше да скочи, но при пропуск щеше да полети надолу и да се стовари върху бетонната алея.
Пое дълбоко дъх и без да се замисля, се хвърли нагоре с вдигнати ръце. Ръбът беше заоблен, а повърхността — гладко полирана. Пръстите му се плъзнаха, преди гуменият релеф на ръкавиците да зацепи. Знаеше, че може да се задържи само няколко мига в това положение, затова залюля десния си крак като махало и го преметна през ръба.
Претърколи се на дясната си страна и пое дълбоко дъх.
— Добре ли си? — попита Нейт.
— Нищо ми няма. Намирам се на терасата. Какво става долу?
— Все същото.
— Добре.
Обърна се по корем, но продължи да лежи. Както и подозираше, покривът бе замислен като голяма тераса за жителите. Дори в тъмното приличаше на някакъв скъп курорт. Намираше се до източната кула. Пред него имаше голям плувен басейн. Лампите по дъното правеха водата малко зловеща и същевременно приканваща. Около басейна имаше няколко шезлонга, подредени за следващия ден.
Нататък терасата продължаваше към другата кула, но там имаше големи растения в саксии, които закриваха гледката.
Погледна към източната кула и забеляза, че само в два от апартаментите свети. Намираха се в горната част и бяха със спуснати завеси. Всъщност повечето прозорци на източната кула бяха със спуснати завеси. През деня всеки, който погледнеше през тях, лесно щеше да го забележи. Но в този час никой не проявяваше интерес към света навън.
Куин се смъкна безшумно от парапета на терасата. Приведе се, закрепи въжето и извади проследяващото устройство. Тук сигналът определено бе по-силен, отколкото на улицата. Маякът на Марков трябваше да е някъде вътре.
Тръгна покрай басейна към източната кула. Нужни му бяха секунди, за да намери стъклената врата. Както и предполагаше, тук също имаше камера, насочена към входа. Вътре различи вратите на два апартамента и на асансьор отляво.
Сигналът се беше засилил с няколко пункта, но още не бе достигнал 1,00. Ако маякът се намираше в източната кула, стойността щеше да е по-висока.
Промъкна се бързо покрай камерата и продължи към следващата кула.
От западната страна нямаше басейн. Тук сградата бе по-близо до реката и терасата бе значително по-тясна. Архитектът бе предпочел да създаде няколко оградени места за един-двама души с помощта на ниски стени и саксии с големи храсти. Идеално, ако искаш да останеш известно време сам под слънцето.
Западната кула беше почти огледален образ на източната. Входът изглеждаше по същия начин. Камерата — също. Фоайето зад вратата бе като предишното, но с огледално разположение.
Все пак имаше две забележими разлики. Апартаментите на нивото на терасата имаха малки дворчета, излизащи на терасата и оградени с висока до кръста стена. Доколкото можеше да прецени, не се следяха от камери.
Другата разлика бе, че силата на сигнала бе достигнала 0,9900. Най-високата стойност до момента.
Май западната кула се оформяше като победител.
Куин тъкмо се канеше да огледа по-внимателно дворчетата, когато телефонът в джоба му завибрира. Извади го и погледна дисплея. Орландо.
— По дяволите — изруга Куин. Ако беше някой друг, просто нямаше да вдигне.
— Какво има? — попита Нейт.
— Нищо. Отваряй си очите. Изключвам се за момент.
Свали слушалката и прие обаждането.
— Момент — прошепна и се отдалечи от кулата до едно от оградените места до стената. Приклекна, за да се скрие, и приближи телефона до ухото си.
— Времето не е подходящо — прошепна Куин.
— Вътре ли си вече?
— Работя по въпроса.
— Никой ли не те видя?
— Планът е да не ме видят.
— Аха. Просто си помислих, че тъй като нямаш представа какво търсиш, вече може да си оплескал нещата.