— Благодаря за доверието, но в момента нямам време за спорове кой е по-по-най.
— Опитай апартаменти нула четири двайсет и едно и нула пет двайсет и едно. В западната кула.
— Какво?
— Нула четири двайсет и едно и нула пет двайсет и едно — повтори тя. — В западната кула. Проблем с връзката ли има?
— Защо точно там?
Почти чу усмивката й.
— Помислих си, че ще бъде по-лесно, ако знаеш къде отиваш, така че поразрових малко и намерих списък на живеещите в сградата.
— Но защо тъкмо тези два?
— Всички апартаменти са наети от частни лица или фирми. Всички са легитимни. Всички, с изключение на собствениците на тези два апартамента. Те принадлежат на различни фирми. Шантавото е, че и двете не съществуват. А още по-любопитното е, че апартаментите се намират един под друг.
— Това не означава задължително, че Марков е имал предвид някой от тях.
— Успя ли да провериш силата на сигнала? — попита тя.
Куин замълча за момент.
— Идва от западната кула.
— Е, добре тогава. Моята работа е приключена — рече Орландо.
24.
— Влизам — каза Куин, след като си сложи слушалката.
— Сигурен ли си? — попита Нейт.
— Да. Стой на мястото си и наблюдавай охраната.
— Дадено.
Куин се върна през лабиринта от растения до основната пътека. От другата й страна бе частното дворче на най-близкия до главния вход апартамент. Сивата каменна стена ограждаше площ пет на шест метра. Отляво имаше масичка и столове от ковано желязо. От дупката в средата на масичката стърчеше тъмносин чадър. Покрай една от стените имаше няколко малки саксии с цветя. В отсрещния край имаше плъзгаща се стъклена врата, чиито щори бяха спуснати наполовина.
Апартаментът беше тъмен, но Куин различи нещо като диван и игрална конзола. По-нататък всичко се губеше в мрака.
Беше сигурен, че може да влезе, но имаше два проблема. Първият и най-очевидният беше, че собственикът може да си е у дома. Вторият беше близостта на апартамента до охранителната камера. Достатъчни поводи да продължи нататък.
Тръгна наляво до второто дворче. Отново мебели, този път от дърво. Имаше дори шезлонг като онези при басейна. Обитателят на апартамента обаче не си падаше по градинарство. Тук нямаше растения и цветя — само мебели и малка скара хибачи, прибрана под навеса до вратата. Щорите и тук не бяха напълно спуснати, но от този ъгъл светлината отвън не проникваше в апартамента и затова Куин не можа да различи почти нищо зад стъклото. Все пак остана с впечатление, че обитателят на жилището не е голям любител на стоенето на открито и рядко използва своята част от терасата.
Двор номер три приличаше на първия. Мебели и растения. Този път зад стъклената врата имаше спусната завеса.
Куин погледна назад към второто дворче. Върна се при него, огледа се и прескочи стената.
Спря за секунда, за да види дали няма да има някаква реакция отвътре. Нищо.
— Проверка — каза той.
— Без промяна — отвърна Нейт.
Куин огледа отново дворчето, за да се увери, че не е пропуснал нищо, след това извади телефона си. Активира камерата и включи термичния сензор на максимална мощност. Образът потъмня. Куин вдигна ръка пред обектива и видя яркобяла длан и пръсти на екрана.
Насочи камерата към апартамента. Екранът си остана тъмен. Сензорът имаше обхват тридесет метра, така че или жилището бе много по-голямо, отколкото си представяше, или в него нямаше никого.
„Избирам второто“ — помисли си Куин.
— Трябва ми отвличане на вниманието.
Намираше се в апартамента, до входната врата в дневната. Беше сменил ръкавиците си за катерене с латексови и беше отключил вратата. Сега му оставаше само да я отвори и да излезе в общия коридор, но нямаше представа дали в него има камери.
— За колко време? — попита Нейт.
— Най-малко петнайсет секунди. По-добре трийсет.
Куин чу как микрофонът на Нейт докосна нещо.
— Добре — каза чиракът. — Изчакай минутка. Ще ти дам знак.
Куин замръзна с ръка на дръжката. С другата си ръка придържаше вратата затворена. Ако Нейт успееше да откъсне вниманието на охраната от екраните за няколко секунди, щеше да намери стълбите и да се изкачи на четвъртия етаж.
— Готов? — попита Нейт.
— Да.
Последва пауза, после се чу някакъв приглушен удар.