Леща.
Затърси из джобовете си нещо, което да пъхне в отвора. Листче хартия щеше да свърши идеална работа, но не откри нищо. Огледа набързо пода, но той бе абсолютно чист.
Отново се обърна към отвора и забеляза орхидеите на сантиметри над него. Усмихна се, протегна ръка и внимателно откъсна две листенца от най-близкото цвете.
Поколеба се за миг. Беше стигнал до момента, в който трябваше да реши дали да продължи, или да се махне. Беше прекарал в сградата повече време от планираното, но знаеше, че не може да си тръгне, без да е видял какво има от другата страна на тази врата. Ако това беше мястото, към което сочеше Марков — а според сигнала бе точно така — той трябваше да го провери.
Нави едното листенце на тръбичка и просто го пъхна в дупката, като прегъна края, за да блокира напълно лещата.
— Един от пазачите влиза вътре — обади се Нейт.
— В стаята на охраната ли? — попита Куин.
— Не. Тръгна към западната кула.
Куин се намръщи.
— Бърза ли?
— Не. Май продължава с обиколката си.
— Добре — каза Куин. Кулата имаше единадесет етажа. Можеше да измине половин час, преди охранителят да стигне до четвъртия.
Погледна часовника си. От закриването на лещата бяха изминали тридесет секунди. Засега не се беше случило нищо.
Изчака още тридесет секунди и пристъпи до вратата. Огледа внимателно рамката за евентуални охранителни устройства, но не откри нищо.
Насочи вниманието си към ключалките.
Бяха две — с топка и дръжка. Изглеждаха здрави и нови. Извади шперца и приклекна, за да разгледа по-добре. Пъхна инструмента в ключалката на топката. Лостът влезе половин сантиметър и спря. Опита се да го размърда, но не успя.
— Какво става, по дяволите? — промърмори той и остави инструментите на пода. Извади фенерчето и насочи лъча към ключалката. Оказа се, че не е никаква ключалка, а имитация.
Насочи светлината към другата ключалка. Същата история.
— Мамка му — изруга Куин.
— Какво има? — попита Нейт.
— Не сега — отвърна Куин, докато прибираше шперца.
Опря длан на вратата и леко натисна. Не беше от дърво. Изобщо не поддаваше.
Докато преценяваше възможностите си, от лявата му страна, зад завоя на коридора, се чу приглушен звън. Асансьорът.
Куин погледна надясно. Коридорът продължаваше дванайсетина метра и завиваше. Може би зад ъгъла имаше друго стълбище. Нямаше начин да стигне до първото незабелязан.
Чу как вратата на асансьора се отвори. В коридора отекнаха стъпки. Независимо дали беше пазачът, или някой друг, трябваше да се скрие.
Тръгна надясно колкото се може по-бързо и тихо. Когато стигна ъгъла, видя зейнала врата в края на коридора.
Тръгна натам. Помещението бе неосветено, но не напълно тъмно. Различи шахта за боклук и два автомата за продажба на дребни стоки. Без да губи време за подробно оглеждане, той се пъхна между единия автомат и стената. Не успя да се скрие идеално, но повече не можеше да направи.
В продължение на няколко минути не се чуваше нищо, после стъпките прозвучаха отново — охранителят наближаваше сервизното помещение. Куин се напрегна и се приготви за действие.
Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо, докато не се озоваха до входа. Там спряха.
„Продължавай по пътя си, приятел“ — помисли си Куин.
Лъчът на фенера се стрелна в помещението. Премести се наляво, надясно и отново наляво. После бързо угасна и стъпките в коридора се отдалечиха.
Петнадесет минути по-късно Куин и Нейт се срещнаха на алеята покрай реката. На излизане Куин беше махнал листенцето от камерата и напусна сградата, без да оставя следа.
— Какво откри? — попита Нейт.
— Неприятности, предполагам — отвърна Куин.
— От кой вид?
Добър въпрос. За съжаление не разполагаше с отговор.
25.
Нощта беше кратка. Куин се озова в леглото си малко след пет сутринта.
Три часа по-късно рязко отвори очи и тялото му се напрегна, когато някой го разтърси да се събуди.
— Аз съм — рече Орландо. Седеше на края на леглото му със сериозно изражение.
— Какво има? — попита той и се надигна.
— Искам да видиш нещо.
— Какво?
Тя стана.
— На компютъра е.
Куин я изгледа как излиза от стаята, въздъхна и стана. Навлече джинси и тениска и отиде бос в съседната стая.