— Да.
— Защо му е да споменава за LP? — попита Питър. — Той е извън играта, нали?
— Мъртъв е.
Питър млъкна.
— Мисля, че тези инициали, каквото и да означават, имат нещо общо със смъртта му — каза Куин.
— И какво, ако имат?
— За мен е важно.
Питър помълча малко.
— Защо?
— Защото Марков ми беше приятел. Защото мисля, че те са го убили. И ако е така, пак те се опитват да убият приятелката му. Няма да позволя това да се случи.
— Не искаш да се изправяш срещу тези типове, повярвай ми.
— Кои са те?
Отново мълчание.
— Не зная точно — най-сетне рече Питър. — Да кажем, че искат нещата да вървят по техния начин и се опитват да управляват отвътре.
— Какво имаш предвид? Какво се опитват да управляват?
— В крайна сметка ли? Всичко.
— Значи са някаква организация? — попита Куин.
— Мисля, че можеш да ги наречеш и така.
— Кой е главният?
— Никой не знае. Няма работен списък на евентуални членове. Може да бъде всеки.
— Какво означава това LP?
— Знаем само, че са известни като LP — каза Питър. — Какво означава… кой знае? Най-вероятно няма значение.
Куин се замисли за момент.
— Защо излезе от офиса си, за да ми се обадиш? Мислиш, че имат свои хора при теб ли?
Усети колебанието му.
— Не ми се вярва — каза Питър. — Но не е необходимо да се рискува. Виж, Куин. Вече ти казах повече, отколкото трябваше. Така че ме чуй — ако мислиш, че LP имат пръст във всичко това, най-добре да не се пречкаш. Повярвай ми.
Куин понечи да зададе още един въпрос, но Питър прекъсна връзката.
Орландо го гледаше как оставя телефона.
— Какво ти каза?
— Уплашен е почти колкото Блекмор — отвърна Куин и й преразказа разговора.
— Можеше да ти помогне малко повече — отбеляза Орландо.
— Определено — съгласи се Куин. — Не е кой знае какво. Всъщност ми каза просто да се откажа.
— Искаш ли да го направиш?
Куин я изгледа намръщен.
— Нямам спомен да съм следвал съветите на Питър.
Макар да се намираше в състояние на непрекъснато обновление, Сингапур не се бе променил много за осемнадесетте месеца, изминали от предишното идване на Куин. Тогава посещението му беше свързано с работа, която така и не се състоя — ситуация, която се получаваше в една трета от случаите. Отиваше на място преди самото действие и ако нещата се оплескваха, се заемаше да оправи кашата. Понякога обаче всичко минаваше както трябва и той получаваше екскурзия с покриване на всички разходи плюс тарифата в банковата си сметка само задето се е помотал наоколо.
При последното си идване тук беше прекарал повече време в книжарница „Кинокуния“ на Булеварда на орхидеите, отколкото в обсъждане на работа с клиента си. И накрая му беше казано: „Благодарим ви. Ще ви се обадим, когато се появи нещо друго“. Макар че нямаше нищо против печеленето на пари, без да си мръднеш пръста, Куин предпочиташе действието. В края на краищата тъкмо за това беше обучен. Мразеше да се подготвя психически за нещо, а то да не се случва.
Разбира се, всяка ситуация предлагаше възможности и макар и да прекара доста време сред лавиците книги, Куин не пропусна да задълбочи познанията си за острова и да заздрави връзките си с някои местни таланти, с които се бе запознал през годините. Човек никога не знае дали подобни неща няма да се окажат добра инвестиция.
Като тази сутрин.
Куин и Нейт взеха такси от хотела до западния край на Булеварда на орхидеите и слязоха пред универсалния магазин „Орчард Пойнт“.
Булевардът на орхидеите бе сингапурският Шанз Елизе. Тук господстващата религия бе пазаруването — универсални магазини, молове, бутици, скъпи ресторанти, заведения за бързо хранене. Можеше да намериш места, предназначени за всякакви вкусове и възможности.
— Насам — каза Куин и посочи надясно към една малка странична уличка до търговския комплекс.
„Орчард Пойнт“ бе многоетажен център с множество магазини, предлагащи всякакви отстъпки и изгодни предложения. На първия етаж в малките магазинчета се влизаше направо от тротоара. Имаше шивашки ателиета, магазини за куфари, камери и обувки. И макар невинаги да бяха обект на пазарлък, цените не се криеха. Често собственикът или някой от подчинените му стоеше пред входа и канеше потенциалните клиенти да влязат.
Куин поведе Нейт към широко стълбище при централната част на мола и се качи на втория етаж. По американските стандарти проходите бяха тесни за търговски център — в тях можеха да се разминат пет-шест души. От двете страни имаше магазини, подобни на онези долу.