Вгледа се в огледалото, като се питаше какво ли се е случило, но отговори нямаше.
Накрая се отказа. Извади от дрешника боксерки и черна тениска, облече ги и отиде в спалнята.
Там светеше само нощната лампа на шкафчето до леглото. Стаята беше обширна, но почти необзаведена. Куин я харесваше точно такава. Празнотата му даваше усещане за свобода.
Малкото мебели в спалнята бяха тъмни, от тиково дърво, и изработени така, че да издържат дълги години. Просторното легло се намираше до отсрещната стена. До него беше нощното шкафче с лампата, часовник и книгата, която четеше в момента — „Разказът на архивиста“ на Травис Холанд. Единствената друга мебел в стаята бе нисък и широк скрин, който служеше и за поставка на рядко включвания телевизор. Порокът на Куин бе четенето. Доказателство за това бяха няколко купчини книги, натрупани покрай стената, там където трябваше да се намира второто нощно шкафче — към стотина тома, които чакаха да бъдат прочетени.
Точно над веждите му изби пот. Куин несъзнателно вдигна ръка и я избърса. Беше септември, а в Лос Анджелис това означаваше горещи дни и топли нощи. Дори в Холивуд Хилс, където живееше, нямаше спасение от зноя на късното лято.
В другия край на стаята имаше плъзгаща се стъклена врата, която водеше към балкона, гледащ към задния двор на имота му и града долу. Отиде до нея, освободи специалната ключалка и плъзна вратата настрани.
Лек ветрец нахлу в стаята и смъкна температурата с няколко градуса. Прииска му се да си вземе една бира, да излезе на терасата и да позяпа светлините на Сънсет Стрип, но все пак предпочете да се изтегне на леглото.
Беше късно и знаеше, че трябва да поспи. Но щом затвори очи, разбра, че няма да се получи.
Смъртта на Марков му подейства като жесток ритник в стомаха. И макар да не можеше да спре да мисли за нея, не тя бе основната причина, която го държеше буден. Честта се падаше на другия му проблем. Онзи, който го тормозеше през целия ден.
Някой трябваше да каже на Джени.
Не, не някой. Той трябваше да каже на Джени.
Погледна към часовника на нощното шкафче — 1:19. Посред нощ, дори на Източния бряг.
Разбира се, ако й се обади сега, вероятно щеше да си е у дома. Само че имаше един проблем — не знаеше телефонния й номер. Бяха разговаряли само когато Марков беше наоколо. Имаше неговия номер, но освен ако не се бяха оженили през последните шест месеца, двамата сигурно живееха отделно.
Все пак си заслужаваше да опита. Извади телефона си, намери домашния номер на Марков и натисна бутона за свързване.
На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар.
— Не съм у дома. Оставете съобщение.
Гласът на Марков. Кратък и любезен.
И в единствено число.
Прекъсна връзката. Ако живееха заедно, едва ли щяха да парадират с това. Изведнъж си даде сметка, че може вече да не са заедно. Въпреки снимката. През последните шест месеца, откакто не бе разговарял с приятеля си, можеше да се е случило какво ли не.
Обади се на справки и поиска номера на Дженифър Фуентес или на Дж. Фуентес. Имаше общо петнадесет резултата — все Дж. и нито една Дженифър.
А сега какво? Да се обади на всеки номер и да види дали ще познае гласа й? Стори му се глупаво. А и не беше разумно да събужда петнадесет души по това време, без изобщо да е сигурен, че ще попадне тъкмо на нея. По дяволите, може би тя дори вече не живееше в града. В радиус от сто километра имаше десетки селища.
Съществуваха по-добри, по-бързи начини да я открие. Но това можеше да почака до сутринта.
Легна си отново с мисълта, че ще остане буден цялата нощ, но грешеше. Сънят дойде, но не беше нито дълбок, нито спокоен. Сънува труп, горящ в дупка насред пустинята. И всеки път, когато коленичеше да погледне в дупката, трупът се взираше в него.
Само че лицето не беше на Марков.
А неговото.
Телефонът го събуди пет часа по-късно. Спомените от съня се задържаха за момент и изчезнаха, оставяйки след себе си смътното усещане за недоволство. Обърна се по гръб, седна и се протегна. Остави обаждането на гласовата поща.
Когато стана, кратък звън го извести, че има оставено съобщение. Взе телефона и тръгна към банята. Остави апарата на лавицата, включи спикърфона, натисна копчето за бързо набиране на гласовата поща и се вторачи в огледалото. Бяха минали два дни от последното му бръснене и бузите му бяха покрити с четина. Знаеше, че трябва да направи нещо по въпроса, но някак не му се занимаваше.