— И аз така съм чувал.
— Кой ти го казал?
— Ами… всъщност ти ми го каза.
Не Вин изпръхтя и отново надигна кутията.
— Трябват ми някои неща — рече Куин.
Не Вин продължи да държи кутията до устните си, а кехлибарената течност се стичаше в гърлото му. Изражението му остана непроменено. С изключение на очите. Сякаш огледаха цялото помещение, преди да се фокусират върху Куин. Старецът свали бирата и едва забележимо поклати глава.
— Вече не прави мъжки ризи — каза той със същия тон. — Има обаче приятел. Много добър.
— Би било чудесно — отвърна Куин. — В тази сграда ли е?
— Не. Не. Надолу по улица. — Не Вин остави кутията върху хладилника и се обърна към Куин. — Аз покаже.
— А магазина?
— Дъщеря наглежда. Работи в съседен магазин.
Не Вин мълча, докато не излязоха на тротоара и тръгнаха на запад покрай булеварда.
— Навсякъде някой слуша, знаеш? — тихо каза той. — Никога не сигурен кога някой сложил бръмбар в магазин.
— Не правите ли проверки? — попита Нейт.
Не Вин присви очи и го измери от глава до пети.
— Глупав въпрос.
— Това е Нейт — каза Куин. — Моят чирак.
— А, това обяснява неща. Е, господин чирак. Дали проверява за бръмбари? Разбира се. Да не мисли, че съм глупак? Всяка сутрин. Всяка нощ. Продължава намира. По два-три пъти седмично.
— Кой ги слага? — попита Нейт. — Полицията ли?
Не Вин изсумтя презрително.
— Полиция не закача мен.
Нейт го погледна объркано.
— Конкуренция. Млади момчета, нали разбира. Работят за Гейланг. Искат научи кои мои клиенти.
— Защо просто не ги спрете? — попита Нейт.
— Достатъчно въпроси — отряза го Куин.
Старецът се усмихна.
— Някой път, като ми скучно, ще се погрижи.
Нямаше абсолютно никакво значение кой ден от седмицата е — щом магазините бяха отворени, Булевардът на орхидеите беше претъпкан. Подобно на по-голямата част от Сингапур, тълпата беше смесена — китайци, бели, малайци, индийци и всякакви комбинации помежду им. И това бяха само местните жители. Имаше и туристи — европейци, японци, австралийци и неколцина американци, които се наслаждаваха на екзотиката на Азия.
Подминаха две жени с детски колички и спряха на ъгъла, за да изчакат да светне зелено.
— Обичайното? — попита Не Вин.
— Като за начало — отвърна Куин. Старецът знаеше какви оръжия предпочита.
— Значи и нещо за него? — Погледът на Не Вин се стрелна към Нейт. — Сигурен ли, че можеш му повери оръжие?
Куин се усмихна.
— Нищо му няма — рече той. — Ще ми трябват и още някои неща. — Извади списък от джоба си и го подаде на стареца.
Не Вин го прегледа и кимна.
— Лесно, лесно.
Светна зелено и тръгнаха да пресичат.
— Има и още нещо — каза Куин.
— Какво? — попита Не Вин.
— Търся един човек.
— Успех. Сингапур голям град.
Куин замълча за момент.
— Човек, когото познаваш.
— Аз познава много хора.
Куин погледна стареца.
— Стивън Марков.
Не Вин се усмихна на една минаваща край тях жена, но не каза нищо.
— Виждал ли си го?
Старецът пое дълбоко дъх.
— Той не тук. Беше, но вече не.
— Кога е било това?
Стигнаха отсрещния тротоар.
— Не помни. Седмица, две, месец? Не знае къде той сега.
— Мъртъв е.
Не Вин реагира с миг закъснение.
— Мъртъв?
— Знаеше го, нали? — попита Куин.
Не Вин го погледна. Не изглеждаше уплашен, а само раздразнен.
Куин чу приближаващи стъпки зад себе си.
— Имаме си компания — каза Нейт.
Стъпките спряха недалеч от тях. Куин не откъсна вниманието си от Не Вин.
— Кажи им, че всичко е наред — каза той, без да сваля поглед от стареца.
Не Вин се усмихна.
— Наред ли е?
— Ти ли уби Марков?
Старецът го погледна в очите.
— Не.
— Имаш ли нещо общо с убийството му?
— Не.
Няколко секунди не помръднаха. Накрая Куин каза:
— Ако това е вярно, значи всичко е наред.
— Добре, добре — каза Не Вин на онези, които стояха зад Куин. — Стар приятел. Няма проблем.
Отначало нямаше никаква реакция. После стъпките се отдалечиха. Куин рискува да хвърли бърз поглед. Бяха трима мъже, високи и мускулести. Бяха отстъпили на известно разстояние.