— Нови телохранители — отбеляза Куин.
— Племенници — обясни Не Вин. — Много мързеливи да работи във фирми.
Куин отново се обърна към него.
— По една случайност познаваш Хорхе Албина, нали?
— Име звучи познато, но аз познава много хора.
— Ти ли му изпрати трупа на Марков?
— Ти ми каза, че е мъртъв — отвърна Не Вин. — Аз видял твой приятел, когато той тук, ясно? Не внимаваше. Търсеше на погрешно място, разбираш? Опитах да му кажа да забрави, но той не слуша. Каквото и да станало с него, това негова работа.
— Значи е дошъл при теб.
— Всеки идва при мен, ако се нуждае от нещо.
— От какво се нуждаеше той?
— Малко оборудване, също като теб.
— А друго?
Не Вин се усмихна.
— Също като теб — повтори той, — от малко информация.
— Знаеше, че е мъртъв.
Не Вин не каза нищо.
— Някой го е пъхнал в контейнер да умре, след което е пратил контейнера в Щатите.
Лицето на Не Вин почервеня.
— Мислиш, че аз го убил? Марков клиент. Аз не убива клиенти. Той осигурява и друга работа. Той запознал теб с мен, помниш ли?
— Разбира се, че помня — каза Куин.
— И какво? Опитваш се да ме унизиш ли?
— Опитвам се да го почета, като разбера какво се е случило.
Не Вин се изсмя презрително.
— Не говори врели-некипели.
— Не са врели-некипели — каза Куин.
Не Вин го изгледа преценяващо.
— Добре. Вярвам ти. А сега ти ми повярвай. Нямам нищо общо със смъртта му.
— Знаеш ли кой го е направил?
Не Вин замълча за няколко секунди. После погледна покрай Куин към хората си и им каза нещо на родния си език. Един от мъжете извади лист, написа нещо на него и го подаде на стареца.
— Идете обядва — каза Не Вин на Куин и му даде листа. — Ела с чирак след един час. Поръчка бъде готова.
Куин погледна листа. На него пишеше: хотел „Меридиан“, салон „Жорж“.
Когато вдигна поглед, Не Вин вече се отдалечаваше с телохранителите си.
— Замесен е в смъртта на приятеля ти — обади се Нейт, който също гледаше след стареца.
— Абсолютно — каза Куин.
— Той е изпратил контейнера, нали?
— Най-вероятно.
— Значи или е убил Марков, или знае кой го е направил.
— Не го е убил.
— Вярваш ли му?
Куин кимна.
— Да.
— Не знам — рече Нейт. — Нямам му доверие. Трябваше да го притиснеш повече.
— Как? — попита Куин. — Като опра пистолет в главата му?
— Не знам. Някак.
Не Вин вече беше изчезнал сред тълпата по Булеварда на орхидеите.
— Може и да му нямаш доверие — каза Куин. — Аз обаче му имам.
26.
Два часа по-късно пътуваха с такси към „Пан Пасифик“ с торба покупки от Не Вин, когато телефонът на Куин завибрира. Погледна дисплея — Орландо.
— Здрасти — каза той. — Скоро ще пристигнем.
— Идеята не е добра — отговори Орландо. — Вече не сме сами.
— Какво означава това?
— Слязох долу да взема вестник и да подишам чист въздух — каза тя. — На връщане минах покрай рецепцията. Там бяха двама от мъжете, които си снимал в Хюстън.
Куин настръхна.
— Сигурна ли си?
— Да. Тъкмо се регистрираха.
— Задръж. — Куин свали телефона и се наведе към шофьора. — Промяна на плана. Парк „Еспланада“, моля.
Шофьорът изсумтя утвърдително. На следващото кръстовище таксито се отклони от предишния си курс и се насочи на изток към парка.
Куин отново вдигна телефона.
— Трябва да се махнем от хотела — каза той.
— Вярно бе — отвърна тя. — Всъщност това беше и причината за обаждането ми.
— Можеш ли да ни събереш нещата?
— Вече е направено.
Куин се усмихна.
— Чудесно. Дръж се. Ще ти се обадя скоро.
— Чакай — спря го Орландо. — Не ти се обадих само за това. Джени е изпратила ново съобщение.
— Къде е тя?
— Не зная. Иска да й звъннеш. — Последва пауза. — След осемнадесет минути.
Куин даде на Нейт да носи кожената чанта с покупките, докато влизаха в „Еспланада“. Разположен в северозападната част на Марина Бей, зеленият парк предлагаше прекрасен изглед към центъра от другата страна на залива. Основната алея минаваше през него от запад на изток и продължаваше като крайбрежна улица. Това бе любимо място за велосипедисти, бегачи и хора, които просто са излезли да се разходят на спокойствие. Куин и Нейт повървяха по нея, докато си намерят свободна пейка.