Над входа се издигаше голяма дървена арка, върху която бе поставен кръгъл знак. Думите „Площад Далечен изток“ бяха изписани около стилизиран лъв, очертан в жълто. Под него висеше по-малък знак: „Водна порта“.
Каменна алея водеше под арката и покрай четири водни стълба, по един от всяка страна. Стълбовете представляваха цилиндрични тръби от плексиглас с диаметър около четиридесет и пет сантиметра, в които бълбукаше вода. Ефектът бе хипнотизиращ.
Сградите на мола бяха боядисани в златистожълто с бели линии и тъмночервени дървени капаци на прозорците. Имаше магазини за дрехи, бижутерски ателиета, бутици за сувенири и ресторанти. На по-стратегическите точки по пътя бяха разположени и сергии с различни стоки.
Тълпата, подобно на самия Сингапур, бе смесица от азиатци и бели. Имаше ги очебийните туристи простаци с камери и крещящи ризи, постоянно развълнувани от неща, които не се побираха в нормите им. Както и също толкова очебийни спотайващи се туристи, които се мъчеха да се правят на равнодушни местни, но проваляха маскировката си с препаленото си равнодушие. Имаше, разбира се, и местни, които или работеха в мола, или идваха да купят нещо и да хапнат.
Куин ги огледа, преценявайки ги като потенциални противници. Няколко минути след осем бе елиминирал всички с изключение на неколцина, но дори те едва ли щяха да му създадат неприятности.
Предпочете да не чака директно пред портата, а влезе в мола и седна на една маса пред малък ресторант недалеч от входа. На свободния стол остави кожената чанта, която бе носил Нейт, поръча си кафе и зачака. Видимостта към портата частично се скриваше от купувачите, но все пак се виждаше достатъчно добре.
След петнадесет минути погледна часовника си — 20:21. Къде се губеше Нейт?
Минаха още две минути, когато телефонът му звънна. Куин отговори, без да гледа екрана.
— Закъсня — каза той.
— Джонатан? — Беше Таша.
— В момента нямам време за разговори.
— Поне ми кажи дали успя да я намериш? — попита тя с надежда.
Куин се поколеба.
— Да.
— С теб ли е? — Звучеше изненадана.
— Още не. Но скоро ще бъде.
— Слава богу. Моля те, обади се, когато дойде. Искам да говоря с нея.
— Ако има време — отвърна той. Чу се звуков сигнал, че има друго повикване. — Трябва да затварям.
Изключи Таша и погледна дисплея. Търсеше го Орландо.
— Къде е Нейт? — веднага я попита той.
— Няма да дойде — отвърна тя.
— Какво?
— Оставих го в апартамента.
— Оставила си го… Момент. Тук ли си?
— Отвън — каза тя. — От другата страна на улицата.
Мисълта, че е наблизо и е готова да помогне, бе повече от успокоителна.
— Аз съм вътре, седнал съм…
— Знам къде си.
Естествено, че знаеше. Точно затова обичаше да работи с нея. Орландо беше добра почти колкото него. Разбира се, тя щеше да каже, че е по-добра.
— Някакъв знак от Джени? — попита той.
— Не. Поне така мисля — отвърна тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че снимката, която ми показа, не беше в най-добро състояние.
Последваха няколко секунди мълчание. Куин огледа всички около себе си, като се правеше, че слуша нещо интересно. Отново погледна часовника си — 20:29.
— Имаме си компания — каза Орландо.
— Джени ли?
— Не. Един от тексаските ти приятели.
Куин се напрегна.
— Сам ли е?
Мълчание.
— Виждам шестима — каза Орландо.
Джени влизаше право в капана. В момента нямаше значение как са разбрали къде е срещата. Ако Куин не направеше нещо бързо, Джени беше загубена.
Стана от мястото си и хвърли пари на масата.
— Какво правят?
— Слязоха от две таксита на половин пряка от входа. Единият като че ли е главен. Прави знак на двама да тръгнат наляво към един страничен вход на мола. Трима други вървят към портата.
Куин вече вървеше натам.
— А главният?
— Върви към портата, но е зад останалите.
— Отвличане на вниманието — каза Куин.
— Дадено.
Връзката прекъсна.
Точно пред изхода имаше група от двайсетина души. Всичките бели и като че ли пътуваха заедно. Куин предположи, че са някаква туристическа група.
Преметна кожената чанта на рамо и пъхна ръка вътре. Още не беше поставил заглушителите, но точно в момента това щеше да му свърши чудесна работа. Хвана първия попаднал му пистолет и пъхна другата си ръка в чантата, за да провери дали има сложен пълнител.