Това бе само на няколко пресечки от него.
— Стойте там, сега идвам. — Обърна гръб на реката и закрачи.
Отново пауза.
— Сама съм.
Куин спря.
— Какво?
— Джени не е с мен.
— Къде е?
— Не зная.
— Тя беше с теб. Къде е?
— По дяволите, знам, че беше с мен. Но можех да я принудя да остане само ако я бях простреляла в крака. Едва ли би искал да го направя.
— Чакай ме там — нареди й Куин.
Затвори и махна на едно такси. Разстоянието бе кратко, но си спести няколко минути.
Видя Орландо веднага щом слезе. Стоеше на отсрещния ъгъл, в сенките. Куин изчака пролука в движението и прекоси тичешком.
— Само не ми викай, моля те — каза тя. — Вината не е моя.
Естествено нервите й бяха не по-малко обтегнати от неговите. Трябваше да се сети. Спря за момент, за да позволи на спокойствието, което обикновено го водеше, да се върне.
— Вярвам ти — каза той.
— Как са разбрали, че ще дойде тук? — попита тя.
— Не зная — отвърна той.
— Беше наистина здраво прецакване.
— Ако не ги беше видяла, дявол знае как щеше да завърши това.
— Добра работа с изстрела — каза тя. — Определено обърка нещата. Ти беше, нали?
— Да. — Усмихна й се. — Но никога не бях виждал някой да използва дуриан в бой.
— Ако просто го беше застрелял, нямаше да има нужда да го мятам. — Орландо погледна дланта на дясната си ръка. В основата на средния й пръст имаше червено петно. — Проклетото нещо ме убоде.
— Орландо, къде е Джени? Какво се случи?
Тя стисна устни и продължи да разтрива ръката си.
— Съжалявам.
— Те ли я пипнаха? — попита Куин.
Орландо поклати глава.
„Слава богу“ — помисли си той.
— Тогава къде е?
Орландо се поколеба за момент.
— Веднага щом се спуснахме от хълма, хванахме такси. Исках да я заведа в апартамента, но тя не искаше. — Пое дъх. — Най-неочаквано каза на шофьора да спре и изскочи навън. Подгоних я. Когато я настигнах, я хванах за ръката и я накарах да спре. Казах й, че сме дошли тук, за да й помогнем.
— А тя какво отговори?
— Че никой не може да й помогне. Онези, които са се опитали, намирали смъртта си. Казах й, че можем да я изведем от страната и да я скрием на безопасно място. Но тя и това не искаше. Каза, че трябвало да ги спре.
— Кого да спре?
— Попитах я, но не отговори.
Куин се чувстваше изтощен — от спада на адреналина и реакцията на Джени.
Това явно му пролича, защото Орландо каза:
— Все пак успях да я накарам да обещае нещо.
— Какво?
— Да говори с теб още веднъж. Казах й, че ти дължи поне това.
— Кога? — попита той.
Орландо си погледна часовника.
— След час.
Куин опита да се усмихне, но не успя.
— Пак е нещо. Благодаря. Да се връщаме в апартамента. Мога да й се обадя оттам.
— Не — каза Орландо. — Не по телефона. Лично.
В 23:00 Куин застана на ъгъла на Пикъринг и Саут Бридж. Минута и половина по-късно до него спря такси. Куин се наведе, очакваше да види Джени на задната седалка, но вътре беше само шофьорът.
— Вие ли се обадихте за такси? — попита мъжът.
Куин наклони глава, усмихна се делово и попита:
— Знаете ли къде трябва да стигна?
— Зная мястото. Няма проблем.
— Тогава да вървим — каза Куин и отвори задната врата.
Лунният сърп беше изгрял и висеше ниско в сингапурското небе, докато таксито пресичаше реката. Имаше и няколко звезди, но те едва се виждаха заради светлините на града.
Отначало Куин си помисли, че отиват някъде на Булеварда на орхидеите. Беше пълен с безброй клубове, нощни ресторанти и хотели, в които Джени би могла да се скрие. Шофьорът обаче зави, преди да стигнат дотам.
От лявата им страна бяха светлините и движението на града, а отдясно имаше горист хълм, издигащ се насред цивилизацията. На Куин му трябваха няколко секунди, за да се сети къде се намира. Това бе парк „Форт Канинг“.
В далечното колониално минало британците бяха изградили тук форт, който да пази река Сингапур. Куин знаеше, че много от сградите още се издигат високо горе, зад дърветата и храстите, но от мястото, където се намираше, всичко изглеждаше мрачно и запуснато.
Таксито първо намали, после спря от лявата страна на пътя. Шофьорът се обърна.