— Тук добре ли е?
Куин впери поглед навън. Очакваше, че Джени ще дойде при таксито, но никой не се виждаше.
— Добре е — каза той. Извади пари и ги даде на шофьора.
Мъжът се усмихна на тлъстия бакшиш.
— Стъпалата са ей там — каза той и посочи наляво. — Трудно се виждат в тъмното.
— Благодаря — отговори Куин и слезе.
След като таксито потегли, той тръгна накъдето беше посочил шофьорът. По това време на денонощието паркът по принцип беше затворен, така че едва ли наоколо имаше хора.
Чуваше минаващите по улицата коли, но пред него нямаше нищо. Тишина. Дори листата на дърветата не шумоляха. Заради тази пълна липса на звуци имаше чувството, че при всяка стъпка земята под него кънти, сякаш блъскана от ковашки чукове.
Стълбите бяха малко вдясно от мястото, което му бе посочил шофьорът, но ги откри без особени трудности. Бяха бетонни и се изкачваха по стръмния склон. Никой не го чакаше в началото им, затова предположи, че Джени е някъде горе. Преди да започне да се изкачва, извади пистолета от чантата си. След случилото се на „Далечен изток“ нямаше никакво намерение да рискува.
Тръгна по стълбите, движеше се равномерно и обръщаше внимание единствено на нещата около себе си. По средата на пътя чу звук в далечината, сякаш нещо бе паднало от дърво. Може би клонка, но беше прекалено далеч, за да има значение.
Продължи нагоре. Стълбите завиваха надясно. Внезапно от едно дърво излетя птица. Куин поспря и се запита дали птицата бе подплашена от него, или от някой друг. Нищо не се чуваше и след тридесет секунди той продължи изкачването.
Вече виждаше върха на хълма. Оставаха му още стъпала, но скоро щеше бъде горе. Нагласи ремъка на чантата и ускори крачка.
— Куин?
Спря. Гласът идваше отляво, извън пътеката, зад група храсти.
— Джени?
— Сам ли си?
— Да — каза той, макар че тя несъмнено бе наблюдавала изкачването му и вече знаеше отговора.
Огледа тъмнината с надеждата да я открие. Отначало видя само храсти и дървета, но после Джени излезе от скривалището си — сянка сред сенките.
— Насам — рече тя.
Куин стъпи на тревата покрай бетонните стъпала, а Джени отново изчезна в гъсталака. Той отиде до мястото, където я беше видял за последно, и откри тясна пътека през храстите. Мушна се под клоните и тръгна в единствената възможна посока.
Тъкмо се канеше да я извика, когато ненадейно се озова на полянка. Беше голяма не повече от пет на пет метра, подобно на стая, изрязана в пущинака.
Джени стоеше сковано в отсрещния край на полянката. Дори в тъмното Куин различи решимостта на лицето й. Но имаше и изтощение, сякаш бяха минали седмици, откакто бе спала нормално.
Направи няколко стъпки по поляната и спря на разстояние от Джени.
— Радвам се да видя, че си добре — каза той.
— Няма да дойда с теб — бързо и категорично изтърси тя. — Разбра ли?
— Добре.
Сякаш се изненада от отговора му.
— Зная, че затова си дошъл.
Той сви рамене, без да казва нищо.
— Няма ли да се опиташ да ме разубедиш?
— Би ли свършило работа? — попита той.
Тя поклати глава.
— Така си и мислех — каза той.
— В такъв случай е по-добре да си вървите.
— Може би. Но мисля, че ще останем.
Тя запази предизвикателната си поза още малко, после наведе изтощено глава.
— Наистина ли е мъртъв?
Куин можеше да й отговори единствено с мълчание.
Долната й устна потрепери.
— Как?
— Не ти трябва да знаеш.
— Трябва да знам — рече тя. — Когато Стивън не се върна, продължих да се надявам… но знаех. Кажи ми какво са му сторили. Ти как разбра?
Странно бе да чува да се говори за Марков с малкото му име.
— Не зная дали е добра…
— Какво се е случило? — настоятелно попита тя.
Колкото и да му се искаше да й спести фактите, Куин знаеше, че не може да го направи.
— Обадиха ми се преди около седмица — започна той и й разказа каквото знаеше.
Когато завърши, трепереше не само устната й. Той направи няколко крачки напред, готов да я подхване, ако припадне. Но Джени остана на крака.
— Поне ти си го погребал — рече тя. Погледна го в очите. — Когато всичко това приключи, искам да ми покажеш къде е.
Куин се поколеба, но кимна, макар да не искаше да спази точно това обещание.