Излязоха в коридора. Куин направи знак на чирака си да изчака и надникна в голямата спалня. Там също имаше кутии. По-големи от онези в предишната стая, но също без обозначения.
Върна се обратно и продължи към дневната, следван от Нейт. Когато наближиха края на коридора, забавиха крачка. Лъчът на фенера осветяваше малка част от дневната — само някакви лавици за книги покрай стената.
— Провери отново.
Нейт сканира помещението.
— Пак нищо.
Куин пристъпи в дневната и бавно я обходи с лъча на фенера. Докато светлината разкриваше все повече и повече от намиращото се в стаята, кожата на тила му започна да настръхва.
30.
— Какво е това, по дяволите? — промълви Нейт.
— Не пипай нищо — нареди му Куин.
Въпреки че още бяха с ръкавици, не искаше да докосва каквото и да било, докато не разбере какво са открили.
Лавиците за книги, които бяха видели от коридора, не бяха никакви лавици. А витрини. Еднакви витрини. Широки метър и половина и със стъклени врати, така че съдържанието се виждаше. Покриваха всички стени и дори скриваха прозореца в отсрещния край и мястото, където трябваше да е входната врата.
Това обясняваше фалшивите ключалки. Вратата към общия коридор беше бутафорна.
В средата на помещението имаше две маси със стъклен похлупак. Куин предположи, че и те са витрини. Имаше едно изключение. Масата при входа към кухнята като че ли беше работна. Върху нея имаше малка настолна лампа и лаптоп.
Куин бавно пристъпи към най-близката витрина. Бяха сребристосиви, изработени от надраскан метал. Стилни, скъпи и яки. Куин насочи лъча на фенерчето към стъклото, за да разгледа предметите вътре.
Пистолети. Всеки бе изложен в профил върху черен плат, покриващ дъното на витрината. До всяко оръжие имаше малка табелка с марката, номера на модела и други основни характеристики. Само в тази витрина бяха цяла дузина. Два модела „Таурус“ и почти цялото семейство „Глок“.
Премина на следващата витрина. Отново пистолети. Този път „Зиг Зауер“. Няколко „Смит и Уесън“ и два „Валтер“.
— Да не е някакъв частен музей? — попита Нейт.
— Не — отвърна Куин. — Изложбена зала.
— Изложбена зала ли? Майтапиш се, нали?
Куин поклати глава.
— Имаш предвид, че те…
Нямаше причина Куин да завършва изречението. Беше ясно къде се намират — на място, където търговец на оръжие показва стоката си. Но това не беше типичният уличен доставчик. Собственикът на помещението определено изпълняваше големи поръчки.
— Снимай всичко. В общ и в близък план. Но не докосвай нищо.
— Вече ми го каза.
— Пак ти го казвам.
Малко по-нататък Куин откри витрини с карабини — снайпери, щурмови пушки, дори няколко специализирани оръжия. По-късите бяха поставени хоризонтално.
Наведе се да провери ключалката. Витрината не изглеждаше заключена. Пък и нямаше смисъл. Всеки посетител в тази стая несъмнено бе съпровождан от телохранителите на търговеца.
Въпреки това не го напускаше чувството, че нещо не е наред. Сякаш всичко беше прекалено изпипано.
— Виж това — обади се Нейт.
Куин се обърна. Чиракът му стоеше до една от витрините в средата на стаята и той отиде при него.
Ножове. Десетки ножове, с всякакви форми и размери.
— А онова там е още по-интересно — каза Нейт и посочи масата от дясната си страна.
Куин погледна. Детонатори, превключватели, часовникови механизми. Всичко необходимо за създаването на бомба, без самото взривно вещество. То нямаше място във витрините. Поръчваше се отделно.
— Снима ли всичко? — попита Куин.
— Половината.
— Довършвай. — Погледна си часовника. Бяха изминали почти двадесет минути, докато оглеждаха стаята. — Трябва да се махаме оттук.
— Ами компютъра? — попита Нейт и кимна към лаптопа.
— Ще го проверя.
Куин отиде до импровизираното бюро. Компютърът и лампата бяха единствените предмети върху него. Нямаше нито листи, нито моливи, нито каквото и да било друго. Масата имаше две чекмеджета, които бяха затворени.
Куин премести раницата на гърдите си, за да може по-лесно да бърка в нея. Извади малка отвертка, внимателно я пъхна през дръжката на едното чекмедже и го отвори.
В ъгъла му имаше блокче листа. Около една четвърт от страниците бяха откъснати. Най-горният лист беше празен, но по него се виждаха отпечатъци. Пишещият в бележника беше оставил следи. Куин се наведе да го разгледа по-добре, без да го докосва.