— Момент — каза той. — Как да стои дисплеят?
— Какво?
— Капакът беше затворен, когато дойдохме. Компютърът беше заспал.
— Няма проблем — каза тя. — Затвори го. Ще мога да го събудя. Щом вляза, ще ми трябват минути, за да сваля всичко. Зависи колко информация има.
Куин затвори капака.
— Готово — каза той. — Ще се видим след малко.
Прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.
— Всичко е така, както го заварихме, нали? — попита той чирака си.
— Не съм докосвал нищо. Ти разместваше разни неща.
— Добре, тогава да…
Телефонът завибрира в джоба му. Куин го извади. Беше номерът, от който му бе звъннал Лок.
— Какво има? — попита Куин.
— По-добре да се махате веднага — каза Лок.
Куин погледна часовника си. От обещания час оставаха още десет минути.
— Какво има?
— Някой се е задействал. Токът ще бъде пуснат след по-малко от пет минути.
— По дяволите! — тихо изруга Куин.
— Това не е всичко — каза Лок. — Шефът е оставил хора около „Кейсайд Вилас“ да следят положението.
Куин присви очи. Не беше искал от Не Вин да прави това.
— Току-що отпред спря кола — продължи Лок. — Двама души. Единият слезе да говори с охраната. Бял е. Другият е още в колата. По-млад е.
— Страхотно — каза Куин, по-скоро на себе си. — Добре. Благодаря. — Затвори и погледна към Нейт. — Време е да се махаме.
Втурнаха се нагоре по стълбата, свалиха фалшивия под на дрешника и бързо тръгнаха към изхода на 05–21.
Куин отвори вратата и излезе с насочен напред пистолет и бинокъла за нощно виждане на очите.
— Чисто — прошепна той и включи фенерчето.
Нейт го последва и затвори вратата след себе си.
Куин отиде до аплика и свали генератора на смущения.
— Към стълбите — прошепна на Нейт. — По-живо.
Тръгнаха бързо по коридора, като се мъчеха да не вдигат шум. Когато стигнаха вратата на стълбището, Куин понечи да я отвори, но спря.
Отдолу приближаваха стъпки.
Куин направи знак на Нейт да го последва и продължи надолу по коридора. Той се извиваше така, че ако отидеха до края му, нямаше да се виждат от вратата на стълбището.
Щом заеха позиция, Куин изключи фенерчето, извади пистолета си и го насочи към ъгъла.
Седем секунди по-късно вратата на стълбището се отвори. Появи се светлина — не много, но достатъчно, за да ги освети леко зад ъгъла. Куин стоеше неподвижно, броеше стъпките и чакаше момента, когато някой от новодошлите ще реши да провери целия коридор.
Но не го направиха. Чу как двама души вървят по коридора към апартамент 05–21.
Вратата се отвори и затвори, а коридорът отново потъна в мрак.
— Ами бръмбара? — попита Нейт.
— Какво? — прошепна Куин.
— Бръмбара? Нали Орландо се опитва да влезе в компютъра?
Прав беше. Куин също трябваше да се сети. Бързо изрови телефона си и се обади на Орландо.
— Само не ми казвай, че още сте… — започна тя.
— Някой влезе в апартамента. Изключвай се веднага! — каза той и затвори. Постави ръка на рамото на Нейт. — Да се махаме.
Когато се върнаха в базата си, Нейт се запъти право към леглото си с инструкции да ги събуди на следващия ден по обед. Куин остана с Орландо, за да й разкаже за станалото.
— Не бях виждал подобно нещо — каза той, когато приключи. — Приличаше на някаква много сериозна операция.
— Но? — попита тя, явно усетила колебанието му.
— Но… — Куин се замисли за момент. — Изглеждаше нагласено.
— Бъди по-конкретен. В какъв смисъл „нагласено“? — В гласа й се долавяше раздразнение, но не беше трудно да се разбере защо. Очите й бяха кървясали от взирането в компютъра, а бузите й — изопнати от умора.
— Сякаш нещо не беше както трябва — опита се да обясни той. — Изглеждаше прекалено добре нагласено. Прекалено перфектно. Като следите в бележника например.
— Не бих нарекла това перфектно — отбеляза тя.
— Да. Това беше куцо. При начинание от подобен мащаб не би трябвало да се допускат такива грешки. — Подобно на Куин и Орландо, онези хора трябваше да са научени да поставят отделните листове на твърда повърхност, преди да започнат да пишат, а не да оставят следи.
— Може би трябваше да вземеш листа — каза тя.
Куин поклати глава.