— Имах чувството, че блокчето е оставено нарочно. Ако го бях взел, щяха да забележат.
После й разказа за косъма, който също изглеждаше не на мястото си.
— Това е наистина странно — каза тя. — Пъхнат под кутията? И без други косми?
— Без други — потвърди той. — Всъщност останалата част от апартамента бе безупречно чиста. Нямаше нито отпечатъци, нито някакви следи.
— Мисля, че си постъпил правилно, като си ги оставил — съгласи се тя. — Наистина изглежда нагласено.
— Просто нямаше смисъл. — Куин започна да се прозява. — Защо не вземеш другата спалня. Аз ще се опъна на дивана.
— Имам много работа — каза тя и се обърна към лаптопа. До него имаше правоъгълна метална кутия с дебелина около пет сантиметра. Беше кремава на цвят и бръмчеше като компютъра на търговеца на оръжие, само че малко по-силно.
— По-добре си почини малко — каза Куин.
Тя го погледна и той разбра, че не е трябвало да си отваря устата.
— Да се разберем. Какво искаш? Искаш ли да разбереш какво има на касетата, която ти даде Джени? Защото беше здравата прецакана и ще ми трябва доста време да измъкна информация от нея. А онзи компютър? Искаш ли да проуча какво има на него, или не? Да не говорим за онези шантави инициали. Или искаш да си легна и да оставя всичко това за после? Нямам нищо против, защото наистина съм уморена, повярвай ми. Но останах с впечатлението, че трябва да се оправим с тези неща колкото се може по-скоро. Или може би греша?
Изгледа го предизвикателно и зачака отговора му.
— Добре — спокойно каза той. — Ще остана и ще ти помогна.
— Ох, великолепна идея — завъртя очи тя. — И какво по-точно ще правиш? Искаш да се редуваме с чукането по клавишите?
— По-скоро си мислех да ти правя компания — тихо рече той.
Орландо отново го погледна. След няколко секунди затвори очи и пое дълбоко дъх.
— Съжалявам — каза тя, макар че тонът й си остана остър. — Концентрирам се по-добре, когато съм сама. Върви. Ти също трябва да си починеш. Поне един от двама ни да бъде със свежа глава.
Искаше му се да възрази, но логиката й беше солидна. Нещата се развиваха прекалено бързо, откакто се появи трупът на Марков.
— Ако ти трябвам за нещо, събуди ме — каза той.
Тя се усмихна с благодарност.
— Куин? — повика го Орландо, докато той вървеше към спалнята.
Куин спря на вратата и се обърна.
— Извинявай.
Сънуваше, че е в платноходка като онази, която Марков бе наел в Сан Диего. Само че не плаваше с Марков, а с Питър и Нейт. Вълните леко люлееха лодката. Питър спомена, че ловенето на риба било работа на Куин. Нейт пък говореше за дължината на платното, скоростта и…
— Мръдни малко.
Куин с мъка отвори очи. Лампата беше изгасена, но през завесата проникваше достатъчно светлина, за да я види. Орландо стоеше до леглото само по бял потник и гащета.
— Хайде де. Уморена съм.
Докато се местеше към средата на леглото, част от ума му реши, че може би продължава да сънува.
Орландо повдигна одеялото и се пъхна под него.
Куин не помръдна. Не знаеше какво да прави.
Може би просто не искаше да е сама. Нормално. По дяволите, той също не искаше да е сам, каквото и да си мислеха хората за него.
Тя легна с гръб към него, после се замърда назад, докато не се притисна в тялото му — гърбът й се долепи до гърдите му, краката им се докосваха. Без изобщо да осъзнава какво прави, Куин я прегърна през кръста.
Ръката й се плъзна надолу и пръстите им се сплетоха. Той затвори очи и зарови нос в косата й.
Чу и в същото време усети как тя си пое дълбоко дъх. За момент му се стори, че е заспала. После главата й се завъртя и устните му докоснаха ухото й. После бузата.
Устните им се докоснаха. Отначало колебливо. Целувката им бе лека, почти непорочна. После тя се обърна изцяло към него и ръката му се премести от корема на кръста й.
Докато я придърпваше към себе си, устните й се разтвориха и езиците им се докоснаха.
За миг в ума му изникна образът на Дъри — старият му наставник веднъж бе казал, че Орландо е негова и само негова.
„Накарах те да обещаеш, Джони — прозвуча гласът му. — Накарах те да обещаеш никога да не я докосваш. Забрави ли?“
Досега Куин се беше съобразявал с желанието му.
Но за първи път осъзна, че това обещание вече не означава нищо.
Затова не спря.
Орландо също.