Понадигна ги нагоре, нахлу и обущата, но в тях имаше място за по още един крак като неговия. Ръкавите на палтото пък скриха ръцете му съвсем и сякаш го вързаха. Около кръста му, който досега се топлеше от пояса, повея хлад. Нямаше и къде да тури любимото си ножче, купено от панаира. Сложи го в горния джоб на палтото, то щръкна наполовина отвън. Мушна го в един от страничните — не се побира. Повъртя се, повъртя, па рече да излезе из коридора, но настъпи дългия си крачол и тупна на дъските. Не стига това, ами някакви непознати хора почнаха да му се смеят.
Надигна се и — насам ли, натам ли, па тръгна с препълнени от сълзи очи към входната врата, да види не иде ли баща му.
След малко се зададе и той.
Поогледа се, поогледа и като не забеляза синчето си, се провикна:
— Митко! Митко!
А тоя, свил се от срам зад вратата, хълца тихо и не може да се обади.
Хаджи Дончо се изкачи по стълбите, мина край него, но не го видя, надникна в стаята и пак се провикна:
— Митко бре! Димитре! Къде си бре, калпазанино!
Малкият изхълца горко, помъчи се да тръгне към него, пак настъпи крачола, но не падна, а само силно изплака.
Баща му го видя и като се приближи, започна да го милва.
Митко ридаеше неудържимо.
— Няма бе, татко, няма нищо бе — утешаваше го хаджията, — нови дрешки бе! Всичко ново ти купих! Гражданско все, купешко. Ами че нали вече си голям? Нали ми изкласи? Тъй ходят всички, дето са в класовете. Защо плачеш? А?
— Не ща ги-и-и… Не ща ги! — хълцаше Митко и правеше усилия да ги съблече.
— Чакай бе, дете, чакай бе, момчето ми! Не бързай бе! Ще ги направи тейко ти, ще ти ги нагласи!
И като приклекна, хаджи Дончо му подгъна крачолите веднъж, после още веднъж, направи същото и с ръкавите на палтото, намери един стар вестник, нагъна го на тясна лента, която вмъкна под кожената подплата на шапката, и като му я сложи малко накривена над ухото, чукна го по носа и той се ококори.
— Ха така де! Тъй те искам! Засмян да бъдеш. Че я виж бе, тейковото, на чиновник си заприличал. Ами! Цял господин! Ха закопчей си сега отпред панталонките, че ти се вижда ризата! Така! Виждаш ли колко е хубаво? Че аз на тебе и жилетка ще ти купя. Как мислиш ти? Ако се учиш, не е за чудене и часовник да ти взема. На търговец да замязаш! Ами! Само да се учиш! Друго не ща. Само да се учиш!
Не се мина много, и из главната улица на път за класното училище, наметнат със сукнена салтамарка, с дънести гайтанлии потури, с астраганен калпак и морав пояс, върху който се мяташе сребърен турски кордон, крачеше тържествено хаджи Дончо. Хванало се за дясната му ръка, едно мъничко човече, облякло сякаш дрехите на най-големия си брат, с шапка, която едва се крепеше на врата му, и с книжка и именник в ръка, подтичваше след баща си. То ту се озърташе встрани да види дали го гледат минувачите, ту поглеждаше гигантските си, но нови и много лъскави обувки и не знаеше — да се радва ли, или отново да почне да плаче.