Annotation
Тъкмо отпивах от чашата си когато някой блъсна ръката ми и промърмори:
— Моля да ме извините…
Отдръпнах се да му направя място, човекът се обърна, загледа ме, аз също се втренчих в него — и изведнъж ми призля, изпитах смесица от ужас и страх, защото осъзнах, че прекалено добре познавам гласа и лицето му.
Гледах себе си.
Двама мъже — единият англичанин, другият французин — се срещат случайно в провинциален френски град и с изумление откриват, че имат съвършено еднаква външност. След прекарана заедно вечер и доста алкохол отсядат в хотел. На сутринта Джон, англичанинът, осъзнава, че се е разкрил твърде много — а неговият двойник е изчезнал, присвоявайки си самоличността му. Джон няма избор — принуден е да заеме мястото на французина: граф Жан дьо Ге, владетел на замък, собственик на западаща фабрика, глава на голямо семейство със заплетени, странни отношения, и пазител на мрачни тайни.
Наситен с напрежение и енигматичност, романът "Изкупителна жертва" описва превъплъщението на Джон, старанията му да не бъде разкрит от роднините, прислугата и няколкото любовници на неговия "близнак" и усилията му да разбули загадките на миналото. А над всичко тегне невидимото присъствие на истинския Жан дьо Ге и угрозата от неговата поява…
"Изкупителна жертва" е творба, съчетаваща качествата на трилъра и психологическия роман с литературната висота, присъща за авторката на "Ребека" и "Птиците".
Дафни дю Морие — Изкупителна жертва
ПЪРВА ГЛАВА
ВТОРА ГЛАВА
ТРЕТА ГЛАВА
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПЕТА ГЛАВА
ШЕСТА ГЛАВА
СЕДМА ГЛАВА
ОСМА ГЛАВА
ДЕВЕТА ГЛАВА
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
Дафни дю Морие — Изкупителна жертва
ПЪРВА ГЛАВА
Оставих колата на уличката до катедралата и слязох по стъпалата, водещи към площад „Жакобен“. Още валеше като из ведро. Проливният дъжд ме преследваше, откакто бях напуснал Тур, единственото, което видях от любимия пейзаж, беше мократа повърхност на магистралата, ритмично разсипана от монотонното движение на чистачките по предното стъкло.
Малко преди Льо Ман унинието, което ме беше налегнало от двайсет и четири часа насам, се задълбочи. Неизменно го изпитвах през последните дни от отпуската, но този път повече отвсякога усещах, че времето се е изнизало прекалено бързо не защото бях прекалено зает, а заради неудовлетворението от свършената работа. Бележките за предстоящите ми лекции през есенния семестър бяха ясни и точни, съдържаха дати и факти, които по-късно щях да пресъздам на по-достъпен език, за да възпламеня поне искрица в съзнанието на безразличните студенти. Дори да съумеех за около половин час да привлека интереса им, накрая щях да знам, че не съм им казал нищо стойностно, че съм им поднесъл само крещящо оцветени образи — восъчни фигури, кукли, които се перчат в абсурдна пантомима. Истинското значение на историческите събития щеше да ми се е изплъзнало, защото никога не съм бил достатъчно съпричастен към ближните си.
Прекалено лесно беше да потъна в наполовина реалното, наполовина въображаемо минало и да не виждам настоящето. В градовете, които познавах най-добре — Тур, Блоа, Орлеан, се отдадох на фантазиите си — представях си други стени, много по-стари улици, широки пукнатини, загрозяващи някогашните бляскави фасади; за мен те бяха много по-истински от сградите пред очите ми, защото сенките ми вдъхваха усещане за безопасност, а безмилостната силна светлина на действителността носеше само съмнения и страхове.
Докато докосвах опушените от дим стени на замъка в Блоа, може би наблизо хиляди хора изпитваха болка и страдание, ала аз не ги виждах. Защото наблизо стоеше Анри III, лъхащ на тежък парфюм, окичен с бижута, кадифената му ръкавица докосваше рамото ми, до гърдите си досущ като дете той притискаше кученце; лъжовният чар на лукавото му женствено лице ми беше по-близък отколкото глуповатото изражение на туриста до мен, който зяпа и ровичка в пликчето с бонбони, докато аз чакам да чуя тихи стъпки, вик и новината, че херцог Дьо Гиз е мъртъв. В Орлеан яздех редом с Девата или като Орлеанското копеле[1] хващах стремето на коня и, също като него чувах шумотевицата, виковете и оглушителния звън на камбаните. Понякога дори коленичех да се помоля заедно с Орлеанската дева в очакване да прозвучат гласовете, които понякога смътно предусещах, ала още не бях чул. Залитайки, излизах от катедралата, наблюдавах жената-момче с ясни фанатични очи, чувствах се близо до невидимия й свят, после изведнъж се пренасях в настоящето, в което тя бе само статуя, аз — безучастен историк, а във Франция, за чието спасение се бе жертвала, живееха мъже и жени, които дори не се опитвах да разбера и опозная.