Седнах на леглото, защото спътникът ми беше оставил на стола отворения си куфар. Извадил беше пижамата си, четките за коса и пантофите си, а сега измъкна от вътрешния си джоб плоска бутилка и наля коняк в чашата, предназначена за четките за зъби. Стаята отново се преобърна, връхлетя ме усещането, че случващото се е предопределено от съдбата, неизбежно, че няма да се отърва от моя двойник, нито той от мен — ще ме последва, ще се качи заедно с мен в колата и никога не ще го прогоня. Беше моята сянка или аз бях неговата, бяхме обвързани завинаги.
— Какво има? Прилоша ли ви? — Той настоятелно се взираше в лицето ми.
Едва се държах на крака, изпитвах противоречиви желания — да избягам от хотела или още веднъж да застана пред огледалото до моя двойник и да погледна отражението си. Давах си сметка, че първото ще бъде подчинено на разума, второто — на неразумен и неоправдан порив, ала все пак трябваше да му се подчиня, да го изпитам отново. Той предусети намерението ми; едновременно се обърнахме и се втренчихме в огледалото — сред тишината на малкото помещение приликата помежду ни беше още по-невероятна и ужасяваща, отколкото ми се бе сторило в шумния и задимен бюфет на гарата (докато бяхме в бистрото, изобщо не бях мислил по този въпрос). Противната хотелска стаичка с грозни тапети и скърцащ под беше като гробница, която ни изолираше от външния свят: бяхме тук заедно, без надежда за спасение. Той тикна в треперещата ми ръка чашата с коняка, пи направо от бутилката, после изрече с глас, несигурен като моя (може би аз проговорих, а той слушаше):
— Да си разменим ли дрехите?
Спомням си, че един от двама ни се засмя, сетне се строполих на пода.
ТРЕТА ГЛАВА
Някой чукаше на вратата. Настоятелното тропане прогони съня и проникна в съзнанието ми, най-после се изтръгнах от незнайните дълбини от мрак, извиках: Entrez! и се заозъртах, докато постепенно осъзнах къде се намирам. Влезе някакъв човек в избеляла старомодна униформа на шофьор — куртка, закопчана догоре, бричове и гамаши; беше свалил шапката си и я въртеше в ръцете си. Беше нисък и набит, очите му бяха тъмнокафяви, погледът му изразяваше състрадание.
— Господин графът събуди ли се най-после? — попита.
Намръщено се втренчих в него, отново се огледах, видях на стола един отворен куфар, друг на пода и дрехите на доскорошния ми спътник, преметнати на таблата на леглото. Бях по раирана пижама, която със сигурност не беше моя. На полицата над умивалника стояха чашата и бутилката с коняк. От моите дрехи нямаше и следа, нямах представа дали съм ги свалил или прибрал. Спомнях си само как редом със своя спътник бях стоял пред огледалото.
— Кой сте? — обърнах се към шофьора. — Какво искате?
Той въздъхна, съчувствено огледа разхвърляната стая и промърмори:
— Може би господин графът желае да поспи още малко?
— Господин графа го няма — казах. — Сигурно е излязъл. Колко е часът?
Събитията от предишната вечер постепенно се избистриха в съзнанието ми, спомних си, че новият ми познат беше телефонирал от бистрото и бе казал, че е уредил на другия ден да го вземат с кола. Вероятно униформеният беше шофьорът, който ме беше объркал с работодателя си. Той погледна часовника си и отвърна, че е пет часът.
— Какви ги дрънкате? — възкликнах. Обърнах се към прозореца. Беше светло, отвън долиташе шумът от уличното движение.
— Пет следобед е — уточни човекът. — Господин графът спа като заклан през целия ден. Тук съм от единайсет сутринта.
Не ме упрекваше, само излагаше фактите. Притиснах длани към главата си — измъчваше ме непоносима болка. От едната страна имах грамадна цицина, която не можех да докосна, но главоболието не беше предизвикано само от нея. Снощи бях прекалил с алкохола, а последната чаша коняк напълно ме довърши. Всъщност дали беше последна? Не си спомнях.
— Паднах… — казах на шофьора. — Подозирам и че са ме упоили.
— Нищо чудно. — Тонът му беше като на стара бавачка, която говори на дете.
Стъпих на пода, преди да се изправя, огледах панталона на чуждата раирана пижама. Беше ми по мярка, но не беше мой, не си спомнях да съм го обувал. Докоснах сакото и панталона, преметнати на таблата на леглото, различни по цвят и материя от обичайното ми облекло, разпознах пътническия костюм на моя снощен познат.
— Къде са ми дрехите? — попитах.
Шофьорът се приближи, взе костюма, сложи сакото на облегалката на стола, с длан приглади панталона.