— Господин графът несъмнено е мислил за друго, докато се е събличал — отбеляза, погледна ме и се усмихна.
— Грешите. Дрехите са на вашия господар. Моите вероятно са в гардероба.
Човекът вдигна вежди, стисна устни, направи физиономия на човек, който се мъчи да угоди на дете, прекоси стаичката и отвори гардероба. На закачалките нямаше нито една дреха.
— Отворете чекмеджетата — наредих.
Шофьорът се подчини. До едно бяха празни. Станах от леглото, прерових двата куфара — онзи на стола и другия на пода. Пълни бяха с вещи на човека, с когото си приличахме като две капки вода. Едва сега се сетих, че снощи, под въздействие на алкохола, с него на шега си бяхме разменили дрехите; необяснимо защо мисълта ми се стори толкова противна, че побързах да я прогоня, защото не желаех да си спомня други подробности.
Отидох до прозореца, погледнах навън. Пред хотела стоеше някакво рено, моята кола беше изчезнала.
— Видяхте ли моя автомобил, когато пристигнахте? — попитах шофьора.
Човекът озадачено ме изгледа:
— Не знаех, че господин графът е купил нова кола. Както вече споменах, тук съм от единайсет часа, но не видях друг автомобил.
Упорството му да се самозаблуждава ме раздразни.
— Питам за моята кола — сопнах се нетърпеливо, — за моя форд! Не съм господарят ви. Вашият господин графе е облякъл дрехите ми и е излязъл. Проверете дали не е оставил бележка на рецепцията. Сигурно е взел и колата ми. Предполагам, искал е да се пошегува, но на мен изобщо не ми е забавно.
Изражението на непознатия се промени. Лицето му се изкриви от тревога.
— Нямаме бърза работа — смотолеви. — Ако господин графът желае, може да си полежи още малко. — Приближи се до мен, леко докосна челото ми. — Да ви купя ли нещо от аптеката? Боли ли, когато ви пипам?
Знаех, че трябва да бъда търпелив, ако искам да се измъкна от бъркотията.
— Ако обичате, повикайте дежурния на рецепцията — казах.
Човекът се подчини, слезе по стълбището; щом останах сам, отново огледах стаята, но нито в гардероба, нито в чекмеджетата на нощното шкафче, нито на масата имаше нещо мое, с което да докажа самоличността си. Дрехите ми ги нямаше, заедно с тях бяха изчезнали паспортът, портфейлът, връзката с ключове, писалката ми — лични вещи, което винаги носех в джобовете си. Дори копчетата за ръкавели не бяха мои — всичко принадлежеше на другия. Най-отгоре в отворения куфар бяха захвърлени четки за коса с инициали „Ж. дьо Г“; видях още един костюм, обувки, принадлежности за бръснене, сапун, гъба за баня, върху нощното шкафче зърнах портфейл и визитни картички, на които бе написано „Граф Дьо Ге“, а в долния ляв ъгъл с по-малки букви беше отпечатано „Сен Жил, Сарт“. Прерових другия куфар с надеждата да намеря някаква моя вещ, обаче открих само негови дрехи, пътнически часовник, малък бележник, чекова книжка, красиво опаковани пакетчета, вероятно подаръци.
Отново седнах на леглото, притиснах длани до слепоочията си. Не ми оставаше друго, освен да чакам той да се върне. Разбира се, че щеше да се върне, нали беше взел колата ми. Трябваше само да отида в полицията, да съобщя номера на автомобила, да обясня, че са изчезнали портфейлът ми с парите и пътническите чекове, както и паспортът ми, и щяха да открият „шегобиеца“. Междувременно… междувременно какво?
Шофьорът се върна заедно с някакъв нечистоплътен тип с лукаво изражение — вероятно служителят от рецепцията или самият собственик. Съмнителният субект ми подаде хартийка; оказа се разписка за стаята, наета за една нощ и един ден.
— Някакво оплакване ли имате, мосю? — попита.
— Къде е господинът, с когото бях снощи? Някой видял ли го е, когато е излязъл тази сутрин?
— Снощи, когато ангажирахте стаята, бяхте сам — отвърна човекът. — Не знам дали по-късно сте се върнали с някого. Дискретността изисква да не проявяваме интерес към личните дела на клиентите.
Тонът му беше раболепен, ала долових нотки на фамилиарност и презрение. Шофьорът се взираше в пода. Забелязах как мазният тип многозначително изгледа разхвърляното легло, извърна очи към плоската бутилка на полицата над умивалника.
— Веднага отивам в полицията! — заявих.
Онзи се стресна:
— Ограбили ли са ви, мосю?
Шофьорът вдигна глава и без да престава да мачка шапката си, застана до мен, сякаш да ме защити.
— По-добре да не се вдига много шум, господин графе — прошепна. — Подобни истории са доста неприятни. След час-два ще дойдете на себе си. Разрешете да ви помогна да се облечете — желателно е възможно най-бързо да напуснем хотела. Много добре знаете в какво неудобно положение може да се окажете, ако направите скандал на такова място.