— Странно е, че след подобна трагедия най-близките на покойника се чувстват като подсъдими. Питат се дали вината е тяхна и дали са могли да предотвратят нещастието. В случая смятам, че отговорът е отрицателен. Всички близки на жертвата са били извън дома. Случилото се наистина е много тъжно, но никой не бива да се чувства отговорен. Единствената виновница може би е дъщеричката ви, ала тя никога няма да разбере.
Влязохме в спалнята, веднага видях, че някой е отворил кепенците и прозореца. Мари-Ноел се беше надвесила навън, с една ръка се държеше за рамката, главата й не се виждаше. Комисарят ахна. Хванах го за рамото. Първата ни реакция беше да се втурнем към прозореца, но имаше опасност да стреснем малката и тя машинално да отслаби хватката си. В продължение на десетина секунди, които ми се сториха цяла вечност, не помръднахме. После Мари-Ноел се смъкна надолу по перваза, стъпи на пода, обърна се към нас; очите й сияеха, косата й беше разчорлена.
— Взех го! — възкликна. — Беше паднал на каменния перваз под прозореца.
Бях обезумял от страх, не можех да произнеса нито дума, само се взирах в малката, която не осъзнаваше, че животът й е бил на косъм. Държеше нещо, което приличаше на парцал за прах. Полицаят се окопити пръв.
— Какво си взела, милинка? — попита тихо.
— Медальонът на мама, който татко й донесе миналата седмица от Париж. Сигурно е тръскала през прозореца парцала, както прави винаги, и медальонът се е закачил за него. Навярно щеше да си остане там, ако не го бях видяла, като се наведох. — Пристъпи към нас и добави: — Вижте, иглата се е забила в плата. Мама можеше да повика Гастон и да го помоли да й вземе бижуто, обаче е нямала търпение и си е помислила, че сама ще го достигне… — Погледна комисаря: — Религиозен ли сте, господине?
Той изумено я изгледа и промълви:
— Ами… да.
— Татко не вярва в Бог. Но аз намерих медальона, защото се помолих на Светата Дева. Казах й: „Докато беше жива мама, често я пренебрегвах. Помогни ми сега да направя нещо за нея.“ Светата Дева ми каза да се кача на прозореца и да погледна надолу. Признавам, че ме беше страх, обаче го направих и ето какво стана! Не знам как това ще помогне на мама, но сега, когато е в рая, тя може би иска дъщеря й да носи медальона, вместо да остане захвърлен и забравен на перваза.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Преди да си тръгне, комисарят ме увери, че е събрал достатъчно доказателства в полза на предположението за нещастен случай, и ме помоли да отида в полицейското управление следващия ден в единайсет часа. Отново изказа съболезнованията си, отново му благодарих. След малко той потегли с колата си, двамата лекари го последваха. Адвокатът обаче остана. Извини се, задето в такъв момент ни се натрапва, и добави:
— Позволявам си да повдигна въпроса, господин графе, защото от брат ви разбрах, че той няма представа за условията в новия договор с „Карвале“. Реших, че ако поговорим, положението ще се изясни.
— Единственото решение е брат ми да прочете договора, когато пожелае. Разполагам с копие от документа.
Пол се поколеба, после смотолеви:
— Извинявай, че те занимавам с тези подробности тъкмо сега, но вината не е моя. От господин Талбер разбрах, че новият договор е неизгоден за нас. Да разбирам ли, че всичко, което наговори пред мен и Жак след завръщането ти от Париж, е било лъжа?
— Да — отвърнах.
— Теб какво те засяга? — намеси се графинята. — Жан е собственик на фабриката, не ти. Има пълно право да решава какво да се предприеме.
— Да, предприятието не е мое, само се опитвам да го управлявам — горчиво промърмори Пол. — Бог ми е свидетел, че работата е неблагодарна и никога не съм я искал, обаче нямаше кой да я върши. Интересува ме друго — защо Жан ни излъга, защо се подигра с нас.
— Не исках да се подиграя с никого — отговорих. — Сметнах, че това е единственият начин да спася фабриката. Реших го, след като се върнах от Париж. Не питай защо. Дори да ти кажа, няма да ме разбереш.
— Откъде смяташ да намериш пари? Талбер твърди, че при условията на новия договор фабриката ще работи на загуба.
— Не знам. Не съм мислил по въпроса.
— Господин графът се е надявал да му се роди син — предположи адвокатът. — Затова е казал на съпругата си за промяната в условията. Разбира се, при този развой на събитията…
Той не довърши фразата. Графинята намръщено го изгледа:
— Продължавайте, ако обичате. Какво имате наум?
Адвокатът явно се почувства неловко, но се обърна към мен:
— Предполагам, за вашите близки не е тайна, господине, че съгласно брачния договор след смъртта на съпругата ви ще наследите значителна сума.