— Да, всички знаят.
— Именно това имах предвид; след като разполагате с капитал, спокойно ще покривате загубите на фабриката.
Никой не беше обърнал внимание, че Мари-Ноел седи до баба си и любопитно слуша разговора. Забелязахме я едва когато се обади:
— Господин Талбер казва, че татко все пак ще получи някакви пари, така ли? Мислех, че това ще стане само ако си имам братче.
— Млъкни! — скастри я графинята.
— Да… — замислено промърмори Пол — …всички знаехме. Но никога не сме го обсъждали, смятахме го за неетично. Освен това се надявахме, че снаха ми ще роди момче. Извинявай, Жан, но смятам, че имам право да прочета договора.
Хвърлих на масата връзката с ключове:
— Документът е в куфара в гардероба. Иди го вземи.
Мари-Ноел скочи и грабна ключовете:
— Аз ще го донеса.
Изскочи от салона, преди на някого да хрумне да я спре. Не че имаше значение — така или иначе договорът трябваше да бъде прочетен.
— Много си несъобразителен, Пол — кисело отбеляза Рене. — Както изтъкна господин Талбер, нещата се промениха след смъртта на горката Франсоаз; смятам, че моментът е крайно неподходящ да обсъждаме делови въпроси. Смятам, че е неприлично, освен това предполагам, че е много мъчително за Жан.
— Мъчително е за всички ни — възрази той. — Неприятно ми е да мисля, че смъртта на Франсоаз ще доведе до спасяването на фабриката от фалит. Но мразя да ме правят на глупак!
Адвокатът, който мълчеше и явно се чувстваше все по-неловко, тихо се покашля и промърмори:
— Моля да ме извините. Нямаше да повдигна въпроса, ако знаех, че господин Пол е в неведение относно новите условия в договора. Разбира се, аз съм на ваше разположение, господин графе, за да обсъдим нещата, когато ви е удобно.
— Погребението ще бъде в петък — обади се графинята. — Вече говорих със свещеника. Вдругиден ковчегът с тленните останки на снаха ми ще бъде докаран от болницата и изложен за поклонение тук; предполагам, че хора от цялата околност ще дойдат да изразят последната си почит към Франсоаз. Аз ще ги посрещна. — Адвокатът безмълвно се поклони, а тя продължи: — Погрижете се съобщението за смъртта на снаха ми да бъде поместено в утрешните вестници. Подготвила съм текста. — Подаде му няколко листа хартия и добави: — Свещеникът е уговорил с игуменката на манастира в Лоре да изпрати монахини, които през нощта в сряда и четвъртък ще бдят над мъртвата в параклиса на болницата. — Замълча, замисли се, машинално забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Естествено хора от Сен Жил ще носят ковчега. Да се надяваме, че хубавото време ще се задържи. Съпругът ми почина през зимата и носачите едва пренесоха ковчега през моста, толкова беше хлъзгаво. — Тя вдигна глава и се ослуша — стъпките на Мари-Ноел, която тичаше по коридора, се чуваха през отворената врата. — По-тихо, дете! Когато в една къща се жалее, кората не тичат, а стъпват на пръсти.
Малката отиде направо при Пол и му подаде документа. Той ме погледна:
— Разрешаваш ли?
— Разбира се.
Настъпи тишина, нарушавана само от шумоленето на страниците. След малко Пол се обърна към мен:
— Даваш ли си сметка, че този договор противоречи на решенията, които взехме преди заминаването ти за Париж? — Говореше тихо, безизразният му глас не издаваше чувствата му.
— Да.
— Подписал си другия екземпляр и си им го върнал, така ли?
— Подписах го в събота и го изпратих по пощата.
— В такъв случай въпросът е приключен. Както каза мама, фабриката е твоя, можеш да правиш с нея каквото си щеш. Но си търси нов директор — при тези условия ми е невъзможно да управлявам предприятието. — Стана, подаде ми документа. Изглеждаше уморен, изтерзан и разочарован, внезапно се беше състарил. — Бог ми е свидетел, че не се мисля за умник, но ако бях заминал за Париж, може би щях да договоря по-изгодни условия. Само човек с грамаден капитал може да подпише подобен документ. Единственото обяснение е, че по една или друга причина си бил неоправдано безразсъден по време на престоя ти в Париж.
За миг настъпи гробно мълчание, после графинята посегна към шнура на звънеца и заяви:
— Да не задържаме повече господин Талбер. Смятам, че в момента е крайно неуместно да продължим обсъждането на делови въпроси. Сигурна съм, че господин адвоката го чака работа във Вилар, ние също трябва да уредим доста формалности.
Талбер се сбогува и последва Гастон.
— Изглеждаш уморен, Жан — продължи старицата. — И не е чудно след всичко, което преживя днес. Защо не си починеш? Имай предвид, че след един час тръгваме към църквата за специалната литургия, която свещеникът ще отслужи в памет на Франсоаз. После ще отидем във Вилар и ще се помолим в параклиса на болницата. — Тя си сложи очилата, взе лист хартия и започна да пише имена и адреси.