Излязох, застанах близо до крепостния ров. Кравите бяха излезли на пасището, слънцето се бе скрило зад дърветата. На мястото на големия огън до гълъбарника сега имаше купчина бяла пепел. След малко мъглата щеше да обгърне замъка, който със затворените си прозорци и кепенци вече изглеждаше отдалечен от вечерния свят, от враните, накацали по дърветата, от черно-белите крави на поляната.
Пол излезе на терасата и застана до мен. Няколко пъти дръпна от цигарата си, нервно я хвърли и внезапно изтърси:
— Да знаеш, че одеве говорех сериозно.
— Моля?
— Не се прави, че не си ме чул. Казах, че вече е невъзможно да ръководя фабриката.
— Така ли? Извинявай, забравих.
Погледнах го, изведнъж ми се стори, че виждам не изнуреното му лице, а сестра му Бланш, която враждебно се взираше в мен, докато чакахме в болницата. Разбрах, че недоверието и антипатията му не са предизвикани само от спомените за детството, обидите и подценяването, по-късно прераснали в подозрение и завист; до известна степен се дължаха и на моите грешки, извършени от името на брат му, на моите недостатъци и слабости. Ако се бях опитал, може би щях да спечеля приятелството му; вместо това го опълчих срещу себе си, накарах го да ме намрази, а сегашното му настроение беше красноречиво свидетелство за щетите, които бях нанесъл.
— Ще ми обясниш ли причината? — добавих.
— Причина ли? — Той се втренчи в крепостния ров. — С теб никога не сме се разбирали. Ти получаваше похвалите, аз — ритниците. Така е откакто се помня. Помоли ме да стана управител на фабриката, защото нямаше кой да поеме работата, след като Морис бе застрелян. Дори не предложи да го заместиш, много по-лесно беше да хайлазуваш. Съгласих се в името на семейството, не заради теб. Възхищавах се от деловите ти качества… до днес. Сега и тази ми илюзия умря.
Говореше с горчивина и презрение, като че ли беше загубил вяра не само в работата си, но и в себе си, бе осъзнал колко напразни са били усилията му и животът му беше станал безсмислен. Договорът, уреден от непознат след петминутен разговор по телефона, сякаш беше сключен с единствената цел да унищожи всичко, което през годините той бе изградил с безкрайно търпение и къртовска работа.
— Какво ще кажеш — промълвих — да си разменим ролите и в бъдеще да разчитам на твоята преценка?
— Какви ги говориш? — Погледът му на пребито куче ми напомни снимките в семейния албум, на които той винаги стоеше встрани от групата, сякаш се чувстваше не на място.
— Преди малко каза, че може да не си много умен, но ако беше заминал за Париж вместо мен, щеше да уредиш по-изгоден договор. Предлагам ти да пътуваш не само до Париж и Лондон, но и по целия свят, да сключваш сделки, да намериш нови делови партньори, а пък аз да остана.
Пол смаяно ме изгледа:
— Сериозно ли говориш?
— Да — отвърнах. — Не искаш ли да пътуваш, да се махнеш оттук?
— И още питаш. — Той кисело се усмихна. — Винаги съм мечтал да пътувам. Ала все нямаше пари, пък и ти не ми даваше възможност.
— Сега я имаш.
За пръв път говорехме открито и непринудено, ала изведнъж отново усетих напрежението помежду ни. Пол извърна очи.
— След като вече си богат, искаш да играеш ролята на благодетел, така ли? — измърмори.
— Нищо подобно. Внезапно разбрах, че животът ти не е бил лесен. Извинявай.
— Късно е за извинения.
— Може би… Не знам. Е, какво ще кажеш за предложението ми?
— Чакай малко. Казваш, че ще мога да пътувам навсякъде в Европа и дори в Америка, да посещавам малки фабрики като нашата, за да обменя опит и да изуча новите методи, та като се върна след шест месеца, да ги приложим и в нашето предприятие, така ли?
Вече не говореше с горчивина и омраза, а въодушевено. Предложението ми бе продиктувано само от угризенията, задето се бях намесил в живота на този човек, но изведнъж разбрах, че неволно съм се натъкнал на идея, която отново ще осмисли живота му. Вместо да бъде по-малкият брат — вечно потискан и претоварен с неблагодарна работа, получаваше възможността еднолично да взима решения, да влее свежа кръв в загиващото предприятие и да съхрани традицията и себе си.
— Смятам, че ще се справиш блестящо — заявих. — Поговори с Рене, разбери какво е мнението й. Не те насилвам да приемеш предложението.
— Рене… — Той смръщи чело и се замисли за миг, после неуверено промълви: — Може би е най-доброто решение и за двама ни. Знаеш, че не сме много щастливи. Надявам се, че ако я измъкна оттук, ще настъпи положителна промяна. Рене смята, че се е погребала в замъка, но ако пътуваме и се срещаме с повече хора, тя ще има занимание и ще престане да скучае. Аз също ще се променя и вече няма да бъда досадният провинциалист, за какъвто ме смята.