Взираше се в една точка, сигурно вече си представяше как ще изглежда в новото си амплоа; странно, но изведнъж ми се стори, че и аз виждам преобразения Пол — издокаран е с модни дрехи, носи крещящи вратовръзки, изтяга се на шезлонг на палубата на презокеански кораб, заедно с Рене пият мартини в някой бар. През очите му видях как Рене — красива и елегантна — влюбено му се усмихва, двамата са обгърнати от аурата на успеха, която ще ги сближи, ще ги накара взаимно да си прощават грешките, да се заобичат.
— Може ли да го обсъдя с Рене още тази вечер? — попита внезапно. — Иначе току-виж си размислил.
— Няма да променя решението си. На добър час, Пол. — После направих нещо, което подхождаше на герой от старомодна мелодрама — тържествено му подадох ръка, той я стисна, все едно подпечатваше договор. Не знаех дали ми прощава за гафовете, или опрощението важи и за миналото, за което нямах вина.
Влезе в замъка, аз останах на терасата; гледах кравите, чиито силуети се очертаваха на фона на тъмната гора, усетих как от високата трева дойде първият студен полъх на нощта. За пръв път бях сам, никой не ме смущаваше, затова се помолих за Франсоаз, чиято нелепа смърт бе предизвикана от злоба и пренебрегване — по време на литургията и на службата в параклиса на болницата нямаше да имам възможност да се помоля искрено, защото щях да играя ролята на съпруга й, тоест отново да мамя всички.
Тържественото биене на църковната камбана раздра тишината, върнах се при другите, които се бяха събрали в коридора. Едва сега разбрах, че няма както в неделята да отидем пеш до селото, а ще пътуваме с коли. Двата автомобила вече чакаха пред замъка, зад волана на единия седеше униформеният Гастон, шофьор на другия беше Пол; трите жени, вече с траурни одежди и черни воали, следвани от Мари-Ноел, облечена с тъмно зимно палто, слязоха по стъпалата и се качиха в колите — ние с графинята и момиченцето щяхме да пътуваме с реното, Бланш и Рене — със ситроена, шофиран от Пол.
Автомобилите бавно минаха по моста, по който в петък щеше да мине погребалното шествие, след краткото пътуване, продължило около две минути, влязохме в църквата и заехме местата си.
Слушах литургията и се питах какви ли молитви изричат с плам или със смирение хората, коленичили до мен, дали искат покой за мъртвата Франсоаз или опрощение за себе си; всъщност нямаше значение, защото крайната цел на молитвата е да ни освободи от страховете и болката. Под траурните воали майката, дъщерята и снахата изглеждаха почти еднакви, сякаш бяха три страни на една и съща личност, триптих на едно и също лице. Не знаех дали наистина изпитват скръб, или се преструват; виждах само лицето на Мари-Ноел — момиченце с късо подстригана коса, символ на миналото, на изгубената невинност, която оплакваха жените в черно.
След литургията потеглихме за Вилар, няколко минути постояхме в параклиса на болницата. Противно на очакванията ми преживяването не беше потискащо и ужасно. Франсоаз изглеждаше като восъчна кукла и вече не беше жената, предадена от всички нас — приличаше на мумия, открита след столетия в египетска гробница. Изпод око наблюдавах Мари-Ноел, страхувах се да не се разплаче или да изпадне в истерия, но опасенията ми се оказаха напразни. Малката с интерес гледаше двете монахини, свещите, цветята; разбрах, че и тя, както може би всички ние, не скърби за восъчната фигура в ковчега, а изпитва само любопитство и смътна почуда. На излизане от параклиса се разплака само Рене. Видях я да рови в джоба си за носна кърпичка, а Мари-Ноел почервеня и се извърна — очевидно се почувства неловко, задето възрастен човек плаче.
Върнахме се в замъка към осем и половина, свещеникът дойде с нас, защото беше поканен на вечеря. Графинята, която досега не бях виждал в трапезарията, седна срещу мен; странно, но въпреки печалния повод присъствието й придаде на помещението изисканост и уют. Все едно не се бяхме събрали да почетем паметта на покойница, а да посрещнем Нова година. Колкото й да бе абсурдно, очаквах Гастон да внесе поднос с печена пуйка или гъска. В купата трябваше да има шоколадови бонбони в шарени хартийки, над вратата да е окачено клонче имел. Отначало всички говореха тихо, ала постепенно гласовете се повишаваха; след като поднесоха десерта и кафето, всички начело с графинята тръгнахме към салона — изглеждаше, сякаш след оттеглянето на прислугата ще си сложим смешни картонени шапки, ще играем забавни игри или ще печем кестени в камината. Едва когато свещеникът си тръгна, графинята за пръв път прояви признаци на изтощение; погледнах я и видях как внезапно пребледня като мъртвец. Капки пот избиха по челото й и се стекоха по страните, очите й, които неспокойно се стрелкаха изпод подпухналите й клепачи, изведнъж станаха безжизнени. Пол беше отишъл да изпрати свещеника, Бланш, Рене и малката, която прелистваше някаква книга, не забелязаха нищо.