Изведнъж ме хвана яд. Представих си колко глупаво изглеждам — седя на леглото в противната хотелска стаичка, нося чужда пижама, взимат ме за друг човек, все едно участвам в долнопробен фарс, жертва съм на дебелашка шега, несъмнено забавна за новия ми познайник, но не и за мен. Добре! Щом той ме прави на идиот, ще сторя същото с него! Ще облека дрехите му, ще взема колата му и ще надуя газта, както той вероятно прави с моя автомобил, ще накарам да ме арестуват, после ще чакам нахалът да се появи и да се опита да обясни безсмислената си постъпка.
— Добре. Изчезвайте и ме оставете на мира! — казах на шофьора. Той излезе, хотелиерът го последва; със странно отвращение, примесено с гняв, взех чуждите дрехи и започнах да се обличам.
Избръснах се с чуждите принадлежности, сресах се с чуждите четки, застанах пред огледалото и забелязах необяснима разлика. Собственото ми аз беше изчезнало. Отражението беше на човека, наречен Жан дьо Ге, какъвто снощи го бях видял за пръв път, когато седна до мен в бюфета на гарата. Промяната в облеклото бе предизвикала и промяна в индивидуалността — раменете ми изглеждаха по-широки, брадичката ми беше вирната самоуверено, дори погледът ми беше като на Жан дьо Ге. Насилих се да се усмихна, отражението стори същото — устните му се разтегнаха в подигравателна полуусмивка, която някак си пасваше със сакото с големи подплънки и папийонката, така различаваща се от обичайните ми вратовръзки. Колебливо извадих портфейла, преброих банкнотите. Снощният ми познайник притежаваше около двайсет хиляди франка плюс монетите на нощното шкафче. Внимателно прегледах съдържанието на портфейла с надеждата, шегобиецът“ да е оставил бележка с обяснение за номера, който ми е скроил. Нямаше никакво доказателство, че Жан дьо Ге е бил в тази стая, в този хотел.
Гневът ми се разпали. Представих си неприятните обяснения, които неминуемо ми предстояха — ще разкажа на служителите на реда обърканата си история, с очевидно отегчение те неохотно ще склонят да ме придружат до бюфета на гарата и бистрото, където все някой ще потвърди, че двама души, наглед близнаци, са били заедно там. Как ли ми се присмива Жан дьо Ге — почти цял ден шофира колата ми, пътува на север, изток, юг или запад — накъдето му скимне, — разполага с пътнически чекове за двайсет и пет паунда и всичките ми пари, носи моите дрехи, може би дори седи в някое кафене и с иронична усмивка чете лекциите ми. Нищо не му пречеше да се забавлява на воля и да се върне едва когато шегата му омръзне; междувременно щях да вися в полицията или в консулството, да се мъча да убедя чиновниците в правдоподобността на случилото се и най-вероятно да ме вземат за лъжец или за луд.
Прибрах в куфара тоалетните принадлежности и пижамата, слязох на рецепцията и наредих на мазния тип да ми донесе багажа. Той отново се усмихна прекалено фамилиарно, сякаш споделяхме някаква неприлична тайна; запитах се дали Жан дьо Ге тайно посещава долнопробния хотел, за да си устройва Бог знае какви срещи. Платих сметката, ехидно ухиленият хотелиер занесе багажа до раздрънканото рено; в този момент осъзнах, че съм направил първата стъпка към измамата — не протестирах, не повиках полиция, облякох чужди дрехи и за около половин час се представях за Жан дьо Ге; накратко, сам се вкарах в заложения капан. Вече бях съучастник на човека, отпътувал с колата ми, нямах право да го обвиня.
Шофьорът прибра куфарите в багажника, отвори ми вратата на колата и разтревожено прошепна:
— Господин графът по-добре ли е?
Можех да отговоря: „Не съм никакъв граф. Веднага ме закарайте в полицейския участък“, но не го сторих. Направих втората измамна стъпка, седнах зад волана на реното — оказа се модел, който добре познавах, понеже винаги, когато идвах във Франция без собствения си автомобил, взимах под наем кола, за да разгледам забележителностите около града или селото, където прекарвах отпуската си. Шофьорът се настани на другата седалка, веднага натиснах газта, защото изпитвах непреодолимо желание час по-скоро да се отдалеча от мизерния хотел и повече да не го видя; гневът ми се разгоря с нова сила, презирах се заради слабостта си, машинално насочих автомобила по първото шосе, което излизаше от Льо Ман, а от там по магистралата — единствената ми мисъл беше да се отдалеча от града и случилото се предишната вечер. Снощи спътникът ми изтезава бедния ми форд, без да го е грижа за последствията, защото колата не беше негова; сега щях да му го върна тъпкано. Настъпих газта, старият автомобил покорно реагира, подскочи като жребче. Казвах си, че няма значение какви щети ще причиня на двигателя, така или иначе реното беше чуждо. Дори да катастрофирах, виновникът щеше да е Жан дьо Ге.