— По-неотстъпчив ли? Аз пък смятам, че е тъкмо обратното — станал съм по-мекушав.
— О, не! — Тя замислено ме изгледа. — И Пол е забелязал промяната. Сподели го с мен още преди два дни, когато ти си изгори ръката. Отчуждил си се от всички, не само от мен. Затова предложението ти да останеш тук, а ние да пътуваме, ни се стори толкова изненадващо. Миналата седмица се държеше така, все едно единственото ти желание е да заминеш завинаги.
Изтръпнах, объркано се втренчих в нея:
— Наистина ли?
— Честно казано, да.
— Не е вярно. Непрекъснато мисля какво ще стане със замъка, фабриката, с цялото семейство. И през ум не ми е минавало да ви изоставя.
Рене недоумяващо ме изгледа:
— Не те разбирам. Колко наивна съм била да си въобразявам, че те познавам по-добре от другите. Никога не си бил влюбен в мен, нали?
— Не съм влюбен в теб сега. Не знам за миналото, но мисля, че и тогава не съм те обичал истински.
— Виждаш ли? — промълви тя. — Станал си по-суров и безцеремонен. Вече не си правиш труда да се преструваш.
— Замълча за миг, после колебливо добави: — Ще те питам нещо. Не съм го чула от Пол, но смятам, че го мисли… и аз започвам да го вярвам. Сключил си неизгодния договор, без да ти мигне окото, защото си се надявал, че… ще се случи… днешната трагедия, така ли?
Говореше тихо, но в гласа и долових странна настойчивост, смесица от изумление и ужас, че мъжът, в когото е била влюбена, е действал като пресметлив и хладнокръвен комарджия и я е въвлякъл в плановете си.
— Ако намекваш, че съм подписал договора, защото съм разчитал на смъртта на Франсоаз, отговорът е отрицателен — казах.
Рене въздъхна:
— Радвам се. Докато бяхме в параклиса, изведнъж ме връхлетяха спомени за случилото се през последните дни. Преди седмица за нищо на света не бих напуснала замъка, но сега… — Тя се заизкачва по стълбището, спря, обърна се и добави: — Повече не мога да живея тук, трябва да се махна. Това е единствената надежда за бъдещето на двама ни с Пол.
Наблюдавах я, докато изчезна от погледа ми; питах се дали наистина смъртта на Франсоаз е предизвикала у нея угризения на съвестта, или безразличието ми е потушило страстта й.
Изключих осветлението, в мрака заизкачвах стъпало след стъпало; хрумна ми, че онова, което бях сторил за Пол и Рене, не е мое дело, нито на Жан дьо Ге, в чиято сянка се бях превърнал, а е подбудено от трета личност, съчетание от двама ни — безплътен дух, роден не от мисълта, а от усета, който бе освободил и мен, и него.
Спомних си, че бях обещал на Мари-Ноел да й кажа лека нощ, минах през летящата врата, изкачих се по стълбата към куличката, влязох в стаята. Очаквах, че ще заваря малката коленичила на молитвения стол. Ала умората най-сетне я беше надвила — тя беше в леглото и спеше дълбоко. Докато я наблюдавах в параклиса, си бях помислил, че траурната атмосфера не й прави впечатление, но бях сгрешил. До леглото горяха две свещи, патокът коленичеше между тях, сякаш се молеше. В прегръдките на Мари-Ноел лежеше кукла със счупена глава, на таблата на леглото с кабарче беше прикрепен лист хартия с надпис: „Тук почиват тленните останки на Мари-Ноел дьо Ге, напуснала земния живот през лето Господне 1956-то, чиято вяра в Светата Дева донесе мир на хората от селцето Сен Жил и ги накара да се покаят.“
Изгасих свещите и дръпнах кепенците, без да затварям прозореца. Слязох по стълбите, тръгнах по коридора, който водеше към другото крило на замъка, към стаята в другата кула. Тук не горяха свещи, само нощната лампа до леглото беше запалена, жената с пепеляво лице, просната на леглото, не спеше, а напрегнато се взираше във вратата.
— Мислех, че няма да дойдеш — промълви.
Придърпах до леглото креслото, което обикновено стоеше до печката. Седнах, хванах ръката на старицата. Тя стисна дланта ми:
— Изпратих Шарлот в стаята й. Казах й: „Не ми трябваш. Тази вечер господин графът ще остане при мен.“ Нали това искаше да й кажа?
— Да, мамо.
Графинята още по-силно стисна дланта ми; разбрах, че ще я държи през цялата нощ, за да се защити от мрака, че не бива да помръдна или да отдръпна ръка, защото връзката помежду ни ще се прекъсне и ще загуби значението си.
— Доста мислих… — промърмори тя. — Само да мине погребението, ще се преместя в предишната си стая на долния етаж. Така ще ми е по-лесно да контролирам прислугата.
— Както искаш.
— Откакто лежа по цял ден, паметта ми взе да отслабва. Понякога не знам дали съм в настоящето или в миналото. Освен това сънувам кошмари.