Позлатеният часовник на нощното шкафче тиктакаше, през стъкленото прозорче виждах как махалото се поклаща наляво-надясно, съчетанието между хипнотичното полюшване и гръмкото тиктакане създаваше впечатлението, че времето тече прекалено бавно.
— Снощи — продължи старицата — сънувах, че не си в замъка, а пак участваш в съпротивата, четях бележката, която ми изпрати в нощта на убийството на Морис Дювал. Препрочитах я отново и отново, докато ми се стори, че главата ми ще се пръсне. После ти ми инжектира морфина и престанах да сънувам.
На шкафчето на Бела имаше часовник в малка кожена кутия, на фона на тъмния циферблат фосфоресциращите стрелки блестяха в мрака, а цъкането — бързо и толкова тихо, че едва се чуваше, беше като пулсирането на човешко сърце.
— Не се плаши, дори пак да ти се присънят кошмари — промълвих. — Ще бъда до теб. — Наведох се, изключих лампата, мракът сякаш веднага се сгъсти и ме обгърна. Сенките връхлетяха върху мен и ми вдъхнаха усещане за безнадеждност; графинята се унесе, замърмори в съня си, в който аз нямах място — можех само да слушам гласа й, съпроводен от тиктакането на часовника. Понякога тя надигаше глас и ругаеше, после започваше да се моли, по едно време истерично се разсмя, ала нито веднъж не помоли да облекча страданията й, не пусна ръката ми. Заспа дълбоко едва след пет сутринта; наведох се да я погледна — лицето й вече не изглеждаше като ужасяваща маска, скриваща терзания, продължили месеци, години, а беше спокойно и странно красиво, дори младо.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Знаех, че няма скоро да се събуди и че мога да я оставя сама. Минах по тихите коридори, отидох в салона, отворих високия прозорец и излязох на терасата. Прекосих моста над крепостния ров, тръгнах по алеята с кестените, после по една пътека и се озовах на полянката с каменната богиня на лова. Както винаги призори, въздухът беше невероятно чист, небето, наситеночерно през нощта, вече избледняваше, сякаш изплашено от предизвикателството на настъпващия ден, гаснещите звезди изглеждаха по-далечни, малкото съзвездие Плеяди се беше изместило на запад и трептеше над тъмната гора. Оттук се виждаха замъкът и селцето, църквата с островърхата кула и къщичките; докато ги гледах, сгушени в долината и обкръжени от гъстата гора, си помислих, че старинната сграда, домовете на селяните и църквата са неразривно свързани.
Седнах до статуята, зачаках пукването на зората; тъмата се разсея, развидели се, селцето и замъкът престанаха да изглеждат като призраци в сумрака, земята под краката ми като че ли стана по-солидна, първите лъчи на слънцето я затоплиха, нощната влага и утринната роса се смесиха, за да направят почвата по-плодородна. Дърветата бяха обвити от белезникава топла мъглица, която скоро щеше да се разсее и те да заблестят в цялото си златисточервено великолепие; щом слънцето се извиси над платото, селото като по чудо се пробуди. Само след миг (поне така ми се стори), дим се заизвива от един комин, залая куче, замучаха крави. Вече не бях страничен наблюдател, смазан от умора, а един от жителите на Сен Жил. Представих си как свещеникът се събужда, спомня си за нещастието в замъка и гладкото му лице помръква, той започва да се моли за душите на всички покойници, вярата му като талисман го предпазва от нещастията, предава се и на хората около него. Спомних си и непознатите хора от селото, които снощи от уважение към Франсоаз присъстваха на литургията. В църквата бяха и шофьорът Ернест, Жюли и малкият й внук Пиер. Внезапно разбрах, че симпатията ми към тях не е предизвикана от любопитство и от сантиментално увлечение към старомодните традиции, а от някакво по-дълбоко и съкровено чувство, от стремеж да осигуря добруването им, толкова силен, че ми причиняваше болка. Не целях да им осигуря щастливо бъдеще само за да спечеля уважението им, а най-странното беше, че обичах не само тях и хората от замъка, но и всичко неодушевено — хълма, чиито контури се очертаваха на фона на небето, стръмния песъчлив път, лозницата, пълзяща по стената на къщата на управителя на фабриката, дърветата в гората.
Чувството се задълбочи, завладя цялото ми същество, тъй както преди три дни болката от изгарянето се бе разпростряла до всичките ми нервни окончания; двете изживявания се смесиха, непоносимата безсмислена болка, която бях изпитал в събота, преля в огъня, бушуващ в гърдите ми. Слънцето бавно се издигна, утринната мъгла се разсея. Гледах все още заспалия замък, когато изведнъж някой рязко отвори кепенците на стаята в западната кула (звукът проехтя като изстрел сред притихналия парк), на прозореца застана жена, но не погледна към гората и статуята, а вдигна взор към небето; не подозираше, че някой я наблюдава, изглеждаше безкрайно самотна и нещастна. Беше Бланш. Запитах се дали и тя като мен е будувала цяла нощ и сега, жадуваща за съня, който отказва да дойде, се е предала и пропуска светлината и свежия въздух в студената си стая, за да посрещне неохотно новия ден.