Станах, прекосих парка, но Бланш ме забеляза едва когато минах по моста и застанах под прозореца й. Понечи да го затвори, ала аз извиках:
— Ръката ме боли. Ще ме превържеш ли?
Тя не отговори, отдръпна се в стаята, но остави прозореца отворен; реших, че както винаги, мълчанието й изразява безразличие към мен, от друга страна, не беше отказала да ми помогне. Качих се по стълбището, почуках и тъй като тя не ме покани да вляза, отворих вратата и прекрачих прага на стаята. Бланш стоеше до масата и развиваше чист бинт. Каменното й лице беше безизразно. Беше по тъмнокафяв халат, косата й вече беше прибрана на стегнат кок, леглото — оправено. Нищо не подсказваше дали прекарала безсънна нощ. Цветята върху молитвения стол бяха единственото цветно петно в тази мрачна и студена стая. Забелязах, че са червени и златисти далии като онези, които Бела беше купила от пазара във Вилар, само че там букетът в малката всекидневна създаваше усещане за топлота и уют, липсващи тук.
Без да ме погледне, Бланш хвана ръката ми и започна да сваля превръзката, която Бела ми беше направила в неделя вечерта. Вероятно забеляза, че някой друг ме е превързал, но очевидно не се изненада — действаше машинално, равнодушно.
— Ако си дала обет за мълчание — казах й, — вчера го наруши в болницата. Вече не е валиден. — Тя не отговори, продължи да се занимава със свалянето на предишната превръзка. — Преди петнайсет години — продължих — смъртта на един човек застана между нас. Трябваше да умре друг, за да ми проговориш. Няма ли да е по-лесно и за нас, и за семейството, ако сложим край на мълчанието и враждата?
Ръката ми, освободена от бинтовете и марлите, изведнъж ми се стори беззащитна. Можех да я движа, да свивам юмрук, болката почти беше изчезнала. Бланш намаза с мехлем болното място, веднага усетих облекчение и прохлада.
— Ще бъде по-лесно за теб — проговори тя, без да вдигне тава, — както ти беше по-лесно да оставиш Франсоаз да умре. Е, постигна своето, тя вече не ти пречи, не стои на пътя ти.
— Не съм я оставил да умре.
— Излъга за кръвната си група. Излъга за договора. Години наред лъжеше за всичко. Не желая да ти говоря нито сега, нито в бъдеще. С теб нямаме какво да си кажем.
Приключи с превръзката и пусна ръката ми — жестът и недвусмислено показваше, че въпросът е приключен.
— Грешиш — настоях. — Имам да ти казвам много. Щом ме приемаш като глава на семейството, трябва да ме изслушаш, дори да не си съгласна с мнението ми.
Бланш ме погледна за миг, приближи се до шкафа, прибра превръзките в чекмедже и процеди:
— Вероятно се чувстваш всемогъщ, след като ще наследиш толкова пари, но не можеш да ме принудиш да те уважавам. Никога не си направил нещо, за да те смятам за глава на семейството.
Студенината на стаята ме сковаваше; взрях се в репродукциите, изобразяващи мъките на Исус, и си помислих, че тя ги гледа ден след ден от тясното си твърдо легло.
— Затова ли си окачила тези картини? — попитах. — За да ти напомнят, че не можеш да простиш ли?
Тя се обърна; погледът и стиснатите и устни изразяваха неописуема горчивина.
— Не се подигравай с моя Бог! — извика. — Унищожи всичко друго в живота ми. Остави ми поне Него!
— Щеше ли да ги окачиш в къщата на управителя? — продължих безмилостно. — Щеше ли да ги занесеш като зестра в дома на Морис Дювал?
Най-сетне бях проникнал през бронята й. Терзанието на изминалите години изплува на повърхността, като внезапен пламък проблесна в очите й.
— Как смееш да споменаваш името му? — възкликна. — Мислиш ли, че някога ще забравя какво му стори?
— Знам, че не си забравила — промълвих. — И аз не съм. Не очаквам да ми простиш… самият аз не мога да си простя. Тогава защо и двамата се трогнахме вчера сутринта, когато разбрахме, че Мари-Ноел е слязла в кладенеца?
Последва онова, на което се надявах, и което същевременно ме плашеше. Сълзи обляха лицето и; плачът й не беше на човек, внезапно загубил близък, а изразяваше страдания, потискани година след година. Застана до прозореца с гръб към мен; не виждах лицето й, но ми се стори безпомощна, разбрах колко се измъчва. Колко ли часове от живота й бяха пропилени в тази студена и бездушна стая? Уединявала се е тук да чете и да се моли, горчивината като приливна вълна се е надигала в гърдите й. След малко се обърна — беше се овладяла, сълзите й бяха пресъхнали, ала сега ми се стори по-уязвима, защото бе издала пред мен болката си.