— Вероятно добре те позабавлявах — промълви. — Още от малък обичаше да ме гледаш как плача.
— Тогава не плачи.
— Какво чакаш още? — сопна се тя. — Защо не си отидеш?
Не можех да поискам прошка за нещо, което не бях направил. Но като изкупителна жертва трябваше да нося вината.
— Миналата седмица разглеждах албума със снимките — казах. — Намерих стари фотографии от детството ни. И други, заснети много по-късно. Например на работници от фабриката заедно с Морис Дювал.
— Е? Какво от това?
— Нищо. Само че ми се иска станалото преди петнайсет години да не се беше случвало.
Може би защото изявлението ми беше неочаквано и нетипично, Бланш за миг изгуби присъствие на духа и смаяно се втренчи в мен; видя, че говоря искрено, без капчица цинизъм и без присмех, и тихо попита:
— Защо?
Можех да й дам само собствената си истина. Не ми ли повярваше, нямаше какво повече да й кажа.
— Допадна ми лицето му. За пръв път разглеждах негови снимки. Докато прелиствах албума, си дадох сметка колко добър е бил този човек и че работниците са го уважавали и обичали. Разбрах, че завистта е причина за смъртта му; онзи, който го бе застрелял, или бе заповядал да го убият, не е бил подтикван от патриотизъм, а от завист, защото Морис Дювал е бил по-достоен от него.
Тя недоумяващо се взираше в мен; вероятно думите ми й се струваха толкова противоестествени за брат й, че не можеше да ги приеме.
— Мислиш, че лъжа — продължих. — Грешиш. Никога не съм бил по-искрен.
— Ако си решил да се изповядваш, върви при свещеника! — отсече тя. — Самопризнанията ти са закъснели с петнайсет години. — Закръстосва стаята, машинално преместваше и оставяше обратно разни предмети, за да прикрие чувствата си. — Какво ще спечелим двамата с теб от самообвиненията ти? Невъзможно е да върнеш миналото, да възкресиш Морис. Нямаше дори смелостта сам да го застреляш, а онази нощ отиде във фабриката, излъга, че си сам, и го помоли да те укрие, а когато той отвори вратата, завари отвън шайка убийци. Бог може би ще ти прости, Жан, аз не мога.
Отново пристъпи до прозореца, през който нахлуваше свежият утринен въздух. Ала когато застанах до нея, не се отдръпна, което само по себе си беше опрощение.
— С мама открай време го мразехте — промълви едва чуто. — Когато Морис постъпи във фабриката, с теб още бяхме юноши, но ти му завиждаше, защото татко много го ценеше; завиждаше му, въпреки че фабриката изобщо не те интересуваше и рядко стъпваше там. По-късно татко го назначи за управител, тогава завистта ти прерасна в омраза. Спомням си как с мама седяхте в салона, заливахте се от смях, по едно време тя подхвърли: „Възможно ли е придирчивата госпожица Дьо Ге най-после да се е влюбила?“
Докато говореше, тя не ме поглеждаше, а се взираше към парка; профилът й беше на девойката от снимките в албума — вечно сериозна и въздържана, пазителка на тайна, която не иска да разкрие.
— Присмехът беше вашето оръжие. Морис беше от простолюдието, затова се преструвахте, че го презирате. Татко не беше като вас, той ме разбираше. Нямаше да ми попречи да се омъжа за Морис, както сторихте вие. Избухна войната, германците ни окупираха, ти стана участник в Съпротивата и се възползва от възможността да представиш като героична постъпка едно подло убийство. Не се учудвам — случвало се е и в други семейства. — Тя махна с ръка, сякаш зачеркваше миналото, което никога нямаше да се върне. Обърна се, огледа стаята, която приличаше на монашеска килия. — Сега имам това, вместо да живея с Морис в онази къща. Вероятно разбираш защо толкова се развълнувах вчера сутринта…
Направи ми впечатление, че дори след петнайсет години мълчание продължаваше да ми говори на „ти“, с което ми стана още по-симпатична. Сигурен бях, че не всичко е загубено, че още има надежда за бъдещето.
— Искам да се преместиш в къщата на Дювал — казах. — Искам да я съживиш, за да бъде както едно време, да го заместиш като управител на фабриката.
Бланш онемя от изненада, а аз побързах да продължа, преди да е отхвърлила предложението ми:
— Предложих на Пол друга възможност. И двамата с теб знаем, че през войната от чувство за дълг той пое управлението на предприятието, но работата не му е по сърце. Предложих му да стане наш търговски представител и да пътува заедно с Рене. Само така може би ще спасят брака си. Давам му възможност да прояви деловите си качества, да общува с хора.
Настойчивостта и откровеността ми, така различни от обичайния ми цинизъм, очевидно най-силно поразиха Бланш. Тя машинално седна на един стол, вкопчи се в страничните облегалки.