— Някой от семейството трябва да се заеме с управлението на предприятието — добавих. — Аз не мога. Не разбирам нищичко от дейността и нямам желание да се науча. Както сама каза, никога не съм проявявал интерес към стъкларството. Ако се беше омъжила за Морис, двамата щяхте да работите рамо до рамо и нямаше да позволите фабриката да западне. Сега някой трябва да модернизира производството, за да бъдем отново конкурентноспособни. Когато Мари-Ноел порасне и реши да се омъжи, фабриката ще бъде зестрата й. Моля те да приемеш заради Морис, заради племенницата си.
Бланш сякаш си беше глътнала езика. Да я бях зашлевил, нямаше да я зашеметя така.
— Къщата те чака — промълвих. — Чака те вече петнайсет години. Там са картините, сервизите, масите, столовете, дори книгите на Морис… всичко, което щяхте да използвате заедно. Не разбираш ли, че тук пропиляваш способностите си? Изготвяш ежедневното меню, наставляваш Гастон и другите от прислугата, които много добре си знаят задълженията, даваш уроци на Мари-Ноел, въпреки че това е работа за гувернантка… Мястото ти е във фабриката, в онази къща; отново ще изготвяш проекти и ще гравираш, ще създаваш крехки и изящни украшения като миниатюрния замък, който детето намери в кладенеца. След време, вместо да изпращаме шишенца и епруветки на фирми като „Карвале“, които предпочитат да ги купуват от големи промишлени предприятия, тук под твое ръководство ще се възкреси традицията за изработване на уникати, а Пол ще осигури пазари за тях.
Млъкнах, защото изведнъж изпитах смазваща умора, която замъгли съзнанието ми. Цяла нощ бях държал ръката на старицата и сякаш бях привлякъл върху себе си призраците на нейното разкаяние, сутринта помогнах на дъщеря й да се отърси от омразата и горчивината, които бе таила в сърцето си цели петнайсет години. Бланш вече не ме гледаше подозрително и недоверчиво, долових в очите й нежност, която я окрили, излекува душевните й рани — сега аз изпитвах нейното страдание и потъвах в мрак, който трябваше да понасям в самота.
— Уморен съм — прошепнах. — Цяла нощ не съм мигнал.
— И аз — отвърна Бланш. — Не можех дори да се моля.
— Тогава сме квит. И двамата стигнахме дъното. Ала Мари-Ноел бе там преди нас и не се изплаши… Върни се във фабриката, Бланш. Накарай твоите работници да изчистят кладенеца и да намерят извора. Знам, че не е пресъхнал.
Излязох от стаята й, отидох в гардеробната, проснах се на походното легло и заспах като заклан. Събуди ме Гастон, който ме раздруса за рамото и каза, че вече минава десет, а в единайсет трябва да бъда в полицейското управление във Вилар.
Станах, избръснах се, взех душ, отново се облякох и Гастон ме закара до града. Съпругата му и Берта поискаха разрешение да ни придружат, за да запалят свещи в параклиса на болницата. Останаха в колата, докато аз се отбих в полицията; комисарят ме помоли да прочета и подпиша показанията си — цялата процедура продължи само няколко минути. Пред кабинета му чакаше полицай, който ми каза, че някакъв човек ме чака и настоява да разговаря с мен. Беше Венсан, помощникът на Бела, видях в ръката му пакетче.
— Извинете, че ви се натрапвам, господин графе — избърбори смутено, — но госпожата нямаше как да се свърже с вас. Тази пратка пристигна вчера от Париж. Госпожата помоли да ви предам най-искрените й съболезнования за смъртта на съпругата ви и че съжалява, задето пратката се е забавила. Каза да дадете това на вашето момиченце.
Взех пакетчето и попитах:
— Какво има вътре?
— Онзи ден дъщеричката ви донесе при нас две счупени порцеланови фигурки и попита дали можем да ги залепим. Госпожа Бела сигурно ви е казала, че е невъзможно да възстановим статуетките, затова поръча да й доставят други. Смята, че е по-добре да не казвате на дъщеричката ви, че са копия — тя ще си мисли, че са същите фигурки, които майка й толкова е обичала, и ще ги пази като скъп спомен.
Благодарих му, поколебах се и попитах:
— Госпожата каза ли ви да ми съобщите още нещо?
— Не, господин графе. Заръча да ви предам пакетчето и да ви изкажа съболезнования от нейно име.
Качих се в колата; Гастон, жена му и Берта търпеливо ме чакаха. Четиримата отидохме в параклиса на болницата, откъдето на следващия ден щяха да докарат мъртвата в замъка. Стори ми се, че през изминалите часове Франсоаз е станала по-далечна и непристъпна, превърнала се е в част от времето. Жената на Гастон заплака още щом влязохме в параклиса и ми прошепна:
— Смъртта е красива. Госпожата сякаш е ангел небесен.