С Жюли имаме много работа.
В коридора срещнахме Гастон. Подаде ми пакетчето и каза:
— Забравихте го в колата, господин графе.
Заедно с Мари-Ноел се качихме на горния етаж, влязохме в спалнята на Франсоаз.
— Какво има в пакета, татко? — попита тя. — Купил ли си нещо?
Не отговорих. Развързах канапчето, разгънах хартията, извадих от кутийката две порцеланови фигурки, съвършени копия на онези, които малката беше счупила. Сложих ги на предишното им място върху нощното шкафче, погледнах Мари-Ноел. Тя притискаше длани, сякаш се молеше, и се усмихваше.
— Все едно не са били счупени — промълви. — Едва сега получих опрощение.
— За какво говориш?
— Счупих ги, защото не внимавах, а на мама й стана толкова мъчно, че се разболя. Може ли утре да ги поставим до ковчега й?
— Не. Няма да е уместно. По-добре да са тук, при другите й вещи.
Слязохме в библиотеката, списъците с имената на гостите бяха на писалището, но никой не надписваше пликовете. Рене и Пол също бяха изчезнали.
— Къде са всички? — попитах.
Мари-Ноел вече седеше зад бюрото и грижливо надписваше един плик, но вдигна глава и отвърна:
— Трябва да го пазя в тайна, защото баба не бива да узнае. Леля Рене си е в стаята и преглежда зимните си дрехи. Каза ми под секрет, че след погребението на мама с чичо Пол заминават на пътешествие. После вероятно щели да си купят малък апартамент в Париж. Обеща да ме кани на гости, ако вие с баба разрешите.
— И чичо ти Пол ли преглежда гардероба си?
— О, не! Той е във фабриката. Леля Бланш пък изобщо не е в черквата, а отиде с него, обаче и това е тайна. Страхуваха се, че баба ще им забрани, ако разбере какво са намислили. Леля Бланш иска да разгледа мебелите, складирани в къщата. Вчера ми довери, че от петнайсет години не е стъпвала там. Каза още, че е жалко, дето къщата стои необитавана, трябвало някой да я постегне и да се пресели в нея.
— Наистина ли го каза?
— Ами да, тази сутрин, преди с чичо Пол да тръгнат за фабриката. — Тя отново се захвана с пликовете, по едно време вдигна глава, започна да хапе перодръжката. — Хрумна ми нещо много лошо. Не знам дали да ти го кажа…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Ами… помислих си, че след като мама умря, всички получиха каквото искат. Баба, която обича да командва и да я забелязват, вече не лежи по цял ден в стаята си. Чичо Пол и леля Рене се радват, че ще пътуват. Леля Бланш отиде в онази къща, в която много отдавна, още преди да се родя, е щяла да живее. Даже госпожа Ив е доволна, защото баба я повика да й помага. Ти вече имаш много пари. Аз… — Поколеба се, забелязах, че изглежда разтревожена и натъжена. — Аз пък няма да те деля с малкото ми братче и ще бъдеш само мой до края на живота ми.
В съзнанието ми изплува фраза, която бях забравил или съзнателно потисках… нещо за човешката лакомия и задоволяването и. През открехнатата врата към трапезарията чух звъненето на телефона. Острият пронизителен звук ме подразни, защото прекъсна размишленията ми — изведнъж бях почувствал, че казаното от малката е много важно и трябва внимателно да обмисля отговора си.
— Чудя се — добави тя — дали всичко това щеше да се случи, ако мама не беше умряла.
Съкрушителният й въпрос сякаш разтърси основите на вярата ми.
— Да — побързах да кажа. — Съдено е било тези събития да се случат. Смъртта на майка ти няма нищо общо. И да беше останала жива, пак щеше да стане така.
Ала тя недоверчиво поклати глава:
— Когато Господ Бог урежда нещата, винаги е за добро, но понякога дяволът се предрешва и ни подлага на изкушение. В Евангелието на Матей се казва: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“
Телефонът престана да звъни, чух как Гастон говори с някого. След няколко секунди влезе в трапезарията и тръгна към нас.
— Важното е да узнаем кой ни дава нещата, които искаме — Бог или дяволът — продължи да разсъждава Мари-Ноел. — Един от двамата е, но как да разберем?
— Търсят ви по телефона, господин графе — каза Гастон.
Излязох в коридора, пристъпих в килерчето, взех старомодната слушалка и попитах:
— Кой се обажда?
Някаква жена каза: „Изчакайте, моля“, чу се пращене, характерно за междуградските разговори, след минута се обади мъж:
— Граф Дьо Ге ли е на телефона?
— Да — отвърнах.
Настъпи тишина, сякаш човекът от другата страна на линията обмисляше какво да каже.
— Кой е? — повторих. — Какво искате?
Онзи прошепна:
— Аз съм, Жан дьо Ге. Току-що видях съобщението в днешния вестник. Връщам се.